— Колко е голям твоят имот?
— Около седемстотин квадратни километра.
— Доста по-малък от „Бърли Даунс“.
— Да.
— Защо?
Нейтън се поколеба. Зандър отново се беше загледал през прозореца.
— Дълга история. Кратката гласи — тежък развод.
Лъдлоу като че ли прие този отговор и Нейтън се зачуди дали подобна история не беше отвела и ченгето на хиляда и петстотин километра от Бризбейн.
— Кой друг живее на твоята земя? — продължи с въпросите Лъдлоу.
Нейтън не отговори веднага.
— През цялото време няма никой. Съвсем сам съм.
Сержантът се обърна към него и го изгледа.
— Наистина ли?
— Да. Сам съм си шеф. Разбира се, от време на време наемам хора, когато ми трябват за някаква работа. — И когато можеше да си го позволи.
Лъдлоу се ококори насреща му.
— Колко голямо каза, че е мястото — седемстотин квадратни километра? Колко добитък имаш?
— Около пет-шестстотин глави.
— Господи, това пак е много!
Нейтън не отговори веднага. И беше, и не беше съвсем така. Скъсваше си задника от работа, за да изкара нещо от земята си, която представляваше само един пясъчник. От друга страна пък, въобще не получаваше толкова, колкото влагаше.
— Но… — Сержантът огледа просторния хоризонт от единия му пуст край до другия. — Не си ли самотен?
— Не. — Отново хвърли бърз поглед в огледалото. Зандър го наблюдаваше. — Не, добре ми е така. Нямам нищо против. Докато има достатъчно вода, добитъкът се грижи сам за себе си.
— Но не съвсем.
— Не, не съвсем, но извадихме късмет с Гренвил през последните няколко години — отвърна Нейтън, който искаше да сменят темата.
— Какво е това, реката ли?
— Да. Спасява ни, когато прелее. Миналата година имаше наводнение, две години преди това също.
Лъдлоу присви очи срещу слънцето.
— И колко дъжд трябва да се излее?
— Наводненията тук стават без да е нужно да вали — обясни Зандър от задната седалка и сержантът се обърна към него.
— Така ли?
Нейтън кимна. Дори след четиридесет и две години все още му беше странно да наблюдава как реката се надига бързо и мълчаливо под безоблачното синьо небе. Тя се блъскаше в коритото си, пълноводна от падналите по-рано дъждове на хиляда километра на север. Той посочи навън.
— При наводнение голяма част от това място остава под водата. На места реката става широка десет километра. Не можеш да се придвижваш без лодка. Къщите и градът са построени нависоко, но пътят остава под вода.
Лъдлоу изглеждаше изумен.
— Как излизате?
Зандър се разсмя.
— Не излизаме — отвърна Нейтън. — Много от имотите се превръщат в острови. Веднъж бях хванат в капан в дома си за пет седмици.
— Сам?
— Да. Но няма проблем. Просто трябва да си подготвен. Нямаш друг избор, такъв ни е регионът.
Той погледна червената земя, която се простираше наоколо. Трудно му беше да си го представи, но преди милиони години това е било дъното на голямо вътрешно море. От тази почва бяха изравяни костите на водни динозаври и все още имаше места в пустинята, където могили от вкаменени миди се печаха на слънцето. Нейтън си спомни как като деца двамата с Камерън ходеха на лов за динозаври — с лопати в ръце и нарамили торби, в които да пренасят костите. Години по-късно дойде ред на Зандър да поеме щафетата — джобовете на Нейтън винаги бяха пълни с пластмасови динозаври, които да заравя, тъй като истинските не искаха да излязат да си играят със сина му.
Сержантът отново записа нещо в бележника си.
— Кои са съседите ти? — попита той.
— Най-близката ферма е „Атертън“. — Нейтън посочи на североизток. — Градът е на юг от нея, после има още два имота на изток. Вторият най-голям наоколо е „Кираби Стейшън“, с който имаме обща граница. Сега е собственост на една компания.
Преди това обаче беше семеен бизнес. Собственик беше тъстът на Нейтън. Бившият му тъст, напомни си той, защото му харесваше как звучи. Натисна спирачките, когато стигнаха до едно място в оградата, през което можеха да минат. Зандър слезе и отвори портата. Влязоха през нея и отново се озоваха в имота на Камерън.
— Наближаваме — каза Нейтън на Лъдлоу.
— По-рано ми спомена, че брат ти познава много добре района около гроба? — Сержантът се огледа. — Струва ми се странно да искаш да посетиш подобно място.
— Чичо Кам го нарисува на картина — обади се Зандър и се качи отново в джипа. — Картината му доби голяма известност. Поне в околността.