Изведнъж Нейтън се върна отново в онази гореща непрогледна нощ, в която видя тялото на Карл Брайт заклещено между тавана и волана. Спомни си какво беше казал лекарят.
Смъртта не е настъпила бързо.
Лиз се качи в линейката с вкаменено лице и кръв, която се съсирваше около раната ѝ. Тогава Нейтън си мислеше, че е заради шока. Или пък — премина му през ума една зловеща мисъл — може би се е дължало на нещо друго. Той погледна двата гроба в краката си и дълго не отдели поглед от тях. Изсъхнала и прясна пръст. „Може би — помисли си Нейт — втория път е по-лесно да прекрачиш границата.“
— Колко време…? — започна той, но не довърши. Колко време остана в безсъзнание след катастрофата? Колко време го остави така, преди да се обадиш за помощ?
Искаше да я попита, но не го направи, защото виждаше лицето на майка си и знаеше, че ще му каже истината.
Лиз го наблюдаваше много внимателно.
— Съжалявам за много неща — каза най-накрая тя. — Но въобще не съжалявам, че го няма.
Нейтън не я попита кого има предвид. Евкалиптът изшумоля и той усети песъчинките във въздуха и по кожата си. Комарникът се затръшна в далечината и двамата се обърнаха към къщата. Илзе вървеше към тях, засенчила очи.
— Търсят те по телефона, Нейтън — провикна се тя.
— Мен? — Гласът му звучеше странно, затова си прочисти гърлото.
— Глен се обажда. Каза, че си оставил съобщение на диспечера.
— А, да.
Но не помръдна. Тогава Лиз неочаквано се пресегна и го придърпа към себе си. Прегърна го и той усети нежните ръце върху гърба си и вдъхна познатия аромат на косата ѝ. В очите ѝ имаше сълзи.
— Не исках да те обременявам с всичко това — каза му тихо тя. — Направих го, защото сърцето ми казваше, че така е правилно. Но ти си добър човек, Нейтън. И трябва да направиш онова, което смяташ за правилно. — Лиз се отдръпна и го погледна. — Във всеки случай обаче трябва да се върнеш тук.
Тя го прегърна отново, после го пусна и се обърна към къщата.
— Бъб събира всички да играем на крикет в двора — каза Илзе и възрастната жена я дари с тъжна усмивка, докато минаваше край нея.
— Благодаря, сигурно ще се присъединя. Обядът скоро ще е готов.
Илзе я изпрати с поглед и се обърна към Нейтън. Забеляза изражението му и се намръщи.
— Всичко наред ли е? Глен чака.
— Да.
— Сигурен ли си?
Той обърна гръб на двата гроба и веднага се почувства малко по-добре.
— Да.
— Идвай тогава. — Илзе изчака Лиз да влезе в къщата и плъзна ръка в неговата. Дланта ѝ беше топла и суха, докато вървяха. — Слушай — започна тя, — Хари казваше, че ще дойде до твоя имот, за да ти помогне с подготовката преди наводненията, но… — Говореше много бързо. — Мислех си, че трябва да остане, за да се увери, че всичко тук е готово, затова мога да дойда аз и да ти помогна за няколко дни. Ако искаш.
Нейтън спря да върви и я погледна.
— За мен ще е огромно удоволствие.
— Сигурен ли си? Защото, ако наистина имаш нужда от помощта на Хари или Бъб…
— Не. За бога, не.
— Има ли много неща за вършене?
— Не.
— Но въпреки това трябва дойда?
— Определено.
— Добре. — Тя се усмихна. — Добре. Какво ще кажеш за четвъртък и петък следващата седмица?
— Май се пада Нова година.
— Да. — Тя отново му се усмихна. — Май да.
Стигнаха до верандата. Рисунките на Ло все още стояха там затиснати с камъни, а краищата им плющяха на вятъра. Картината на Камерън беше подпряна на парапета, където я беше оставила Лиз.
— О, господи, какво прави това тук? — учуди се Илзе, докато се качваше по стъпалата.
— Аз я извадих.
— О! — Тя взе картината и я вдигна. Цветовете вече бяха загубили част от яркостта си — покриваше ги лек слой прах. Това я накара да се намръщи за миг, но неочаквано си облиза палеца и избърса едно дълго петно от горния ъгъл. То се изтри, но след него остана размазаният ѝ отпечатък. Ъгълчето на устата ѝ се изкриви в лека усмивка. — Така е по-добре.
Илзе пусна картината обратно на земята и тя изтрака.
— Както и да е, ще се видим навън, след като приключиш телефонния си разговор.
— Илзе…
— Да?
— Просто… — Нейтън хвана ръката ѝ и допря върховете на пръстите си в нейните. — Щастлива ли си? Имам предвид сега?
Тя се намръщи, докато мислеше над въпроса му.
— Не знам — отвърна най-накрая. — Миналата седмица беше ужасна. Цялата година беше ужасна. Но ако ме питаш дали се чувствам по-добре от миналата седмица или от миналата година, то отговорът ми е „да“.