— Мисля, че портфейла му го няма. — Лъдлоу вдигна глава. — Не беше в джоба му.
— Не. Трябва да е у тях.
— Не го ли носи със себе си?
Нейтън, който беше оставил своя на кухненската маса в къщата си на около двеста километра оттук, посочи околността. За какво му е да го носи тук?
Сержантът се засрами и това се изписа на лицето му. Той отвори сервизната книжка на джипа и започна да разлиства страниците.
— Какво търсиш? — попита най-накрая Нейтън.
Лъдлоу се поколеба.
— Всичко.
„Той не знае — помисли си фермерът. — Няма представа какво означава всичко това.“ Забеляза, че Зандър се намръщи. Вероятно си мислеше същото.
— Смяташ ли да свалиш отпечатъци или нещо подобно? — попита младежът.
— Това е работа на криминалистите.
— А те ще дойдат ли?
— Само ако има следи от взлом.
Всички погледнаха джипа. Прозорците не бяха счупени, единственият проблем, с който се бяха сблъскали седалките, беше мръсотия, а огледалата бяха разположени под правилните ъгли.
Лъдлоу погледна назад към Зандър.
— Съжалявам.
Сержантът работеше методично, като спря само когато отвори багажника. Той се загледа, също като тях по-рано, във водата и храната пред очите си.
— Той е оставил всичко това в колата?
Нейтън не разполагаше с отговор на въпроса му. „Твоята работа е да разгадаваш тези неща“, помисли си.
Лъдлоу го изгледа.
— Имаш ли някакво практическо обяснение?
— Чувал съм за случаи… — Нейтън звучеше отчаяно дори в собствените си уши. — Понякога хората слизат от автомобилите си поради някаква причина — да гонят отклонило се добиче или пък заради друго — и се отдалечават повече от предвиденото. Започват да бягат и не осъзнават колко далеч са стигнали. Губят ориентация.
Сержантът свали ръкавиците си.
— Мислиш ли, че това се е случило?
— Не. Не знам, само казвам. Но не смятам, че Кам би се изгубил тук.
— Добре — отвърна Лъдлоу. — Джипът ми изглежда в добро състояние, но да речем, че се е бил повредил. Когато стане авария, трябва да стоиш до колата си, нали? Казаха ми, че това е златното правило.
— Да.
Сержантът долови особена нотка в гласа на Нейтън и го погледна. Фермерът пък осъзна, че младият мъж е много по-добре осведомен, отколкото му се стори в началото.
— Да, но какво? — попита Лъдлоу.
— Нищо. Просто човек трябва да мисли разумно в такива ситуации. И Кам беше наясно с това. Искам да кажа, че проклетият път е съвсем наблизо. Той е имал предостатъчно вода. Ако джипът се е повредил и му се е наложило да тръгне нанякъде, определено е щял да се отправи към пътя. И е щял да си вземе вода.
— Тогава защо…
— Нямам представа. — Нейтън усети, че е повишил глас. — Просто размишлявам на глас. Това е щял да направи. Но преди да се стигне дотам, е щял да остане в автомобила на пуснат климатик в опит да повика помощ по радиото. Ако все пак му се е наложило да тръгне нанякъде, е щял да поеме към пътя, а не натам, където няма нищо.
— Значи според теб така е щял да постъпи Камерън — констатира Лъдлоу.
— Да.
— Ако е искал да го намерят?
Думите на сержанта прозвучаха многозначително.
— Да, очевидно е, приятелю. — Нейтън настръхна. — Виж, разбирам накъде биеш, можеш да си го кажеш.
Трябваше да признае мъжкото поведение на ченгето — то само кимна.
— Просто си мисля какво каза другият ти брат — че Камерън е бил под напрежение.
— Да не забравяме, че имаше достъп до оръжия.
— Камерън ли?
— Да. Шкаф с пушки, както всички останали.
— В джипа няма оръжие.
— Не… Ами все пак не го носеше постоянно. Но у дома изобщо е нямало да му е трудно, нали разбираш… Ако му е трябвало.
— Значи смяташ, че…
— Не смятам нищо. Просто казвам. Ако ти си мислиш за това, защо той да не… — Нейтън млъкна, без да изрече думите.
— Имаш право. — Лъдлоу кимна. — Но сигурно си виждал как изглежда рана от куршум?
— Разбира се. На животни, разбира се — добави той.
— Брат ти също е бил наясно.
— Е, и?
От изражението на сержанта лицето му се състари значително.
— Може би няма нищо. Понякога обаче хората смятат, че оръжието ще им предложи лесно избавление, а не е така. От психическа гледна точка това е голяма спънка. Някои хора просто са неспособни да направят тази крачка. Понякога… — Лъдлоу млъкна и се намръщи. Бавно обърна глава и огледа всички посоки. Земята беше необятна — простираше се докъдето му поглед стига. — Намираме се на една от най-високите точки в околността, нали?