Приближаващият автомобил беше все още малък, но постепенно се виждаше все по-ясно. Нейтън го позна — беше на един от старите работници в „Атертън“. Човекът сигурно беше тръгнал към града, защото нямаше къде другаде да се отиде. Автомобилът ставаше все по-голям. На Нейтън му се стори, че е минала цяла вечност. Това му осигури достатъчно време да огледа леко изкривената метална решетка отпред и остърганата боя на капака.
Работникът понамали, когато се изравни с Бъб, и вдигна ръка за поздрав. После замръзна на място, когато забеляза Нейтън отзад. Нейт не виждаше очите на мъжа зад предното стъкло, но нямаше как да пропусне жеста, който му направи с чупка в китката. Съвсем преднамерено поздравът се превърна в среден пръст.
Нейтън очакваше точно това още в мига, в който зърна облака прах в далечината. Извърна поглед настрани. Зандър гледаше през страничния прозорец и се преструваше, както винаги, че не е видял нищо.
Понякога Нейтън си мислеше, че колкото и пъти да зърне дома, в който беше израснал, всеки път оставаше изумен от гледката.
Къщата и другите постройки се намираха на малко възвишение в края на алея за коли, дълга повече от двайсет километра. Блестяха като оазис, пред който червената пустиня отстъпваше място на тучна зелена ливада и добре поддържана градина, която се поливаше с вода от сондажните кладенци. Самата къща, със своята огромна веранда, беше като открадната от някоя селска улица от времето, когато подобни постройки се строяха, без да се пести място и пространство. Илюзията донякъде се разваляше от разпръснатите навсякъде големи индустриални навеси, както и от бунгалата за персонала. На Нейтън му се сториха пусти, но една каравана, която не беше виждал досега, беше паркирана в двора до прашен джип.
Докато караше към къщата, се оглеждаше за неща, които бяха занемарени и се нуждаеха от ремонт. Не забеляза такива. Къщата, също като имота и добре хранените животни, покрай които минаха на път за насам, като че ли се намираше в добро състояние. Определено по-добро от собственото му имение. Нейтън не можеше да прогони тази мисъл от главата си, докато паркираше до Бъб. На верандата бяха закачени гирлянди и коледни лампички. Бяха подредени грижливо, но вече изглеждаха раздърпани, докато се поклащаха на горещия вятър.
Хари ги чакаше, облегнат на дървения парапет. Стана, когато тримата слязоха от джиповете. Кожата му приличаше на кожена чанта, а изражението му рядко се променяше и не позволяваше на хората да разберат какво мисли. Беше роден и израснал в Баламара, започнал работа във фермите на възраст, на която трябваше да е още в училище. Хари беше дошъл в „Бърли Даунс“, преди Нейтън да се роди, и все още беше тук, след като Нейт си беше тръгнал.
— Радвам се да ви видя и двамата — каза той, като се ръкува с Нейтън и потупа леко Зандър по рамото.
Бъб беше зает да се лигави с кучето си. Нейт видя, че австралийската овчарка на Камерън, Дъфи, стои на мястото си и гледа пустия път. Протегна ръка и тя дойде неохотно при него.
От къщата се носеше музика и нечий глас на запис, който пееше за сняг и звънчета. Нейтън предположи, че идва от стаята на племенниците му. Измина цяла година, откакто видя за последно дъщерите на Камерън, и се зачуди как ли ще понесат новината за смъртта на баща си. Празничната музика звучеше някак си гротескно, но момичетата бяха на осем и пет. Можеха да правят всичко, което им помагаше да приемат случилото се.
Предната врата се отвори и Нейтън изпита моментен ужас, когато видя майка си. Бузите ѝ бяха бледи и хлътнали под силно зачервените очи, а раменете ѝ бяха увиснали, сякаш влагаше всичките си сили да остане на крака.
— Мислех, че се опитваш да поспиш — каза ѝ Хари.
Лиз Брайт не си направи труда да му отговори, докато примигваше на светлината през полуотворените си подути клепачи. Тя погледна към тях и Нейтън видя, че в очите ѝ отново напират сълзи. Знаеше, че нито той, нито Бъб бяха синът, когото искаше да види, но веднага се почувства виновен, че си е помислил подобно нещо. Лиз винаги се опитваше да не ги дели, но чаровната усмивка на Камерън, острият му ум и доброто му управление на фермата не ѝ помагаха особено. Бъб, небръснат и целият в прах, триеше окото си с мръсен пръст. Нейтън знаеше, че не изглежда по-добре от него.
Лиз малко се ободри, когато видя Зандър. Придърпа го към себе си и го прегърна силно. После го пусна и прегърна и Нейтън. Той отвърна на прегръдката ѝ. Това определено не беше от нещата, които правеха често.
Лиз си пое дълбоко въздух.
— Кажете ми.