В интерес на истината, Нейтън разбираше. Също така разбираше, че след по-малко от две години синът му щеше да стане на осемнайсет. Определените от съда посещения щяха да се превърнат в един от многото спомени от детството, останали зад гърба му.
Изведнъж Нейтън забеляза, че коледните песнички са спрели, и в настъпилата тишина чу детски плач. Прииска му се музиката да започне отново. Лиз се обърна по посока на плача и без да каже нищо, влезе вътре.
Нейтън и Хари останаха сами на верандата. На запад слънцето се беше превърнало в пламтящо жълто кълбо, което пълзеше надолу.
— Между нас да си остане — започна Нейтън, — но виждал ли си нещо подобно?
— Виждал съм туристи да правят някои много глупави неща — отвърна възрастният мъж. — Разбрах, че Кам не е закъсал, в мига, в който чух какво се е случило. Ако беше, все още щеше да е в джипа си на пуснат климатик и да търси помощ по радиото. Всички го знаят. Илзе постъпи правилно, когато закъса по-рано тази година. Остана в джипа си на северния път цели четири часа, докато Кам успя да стигне до нея.
— Това казах на полицая от Сейнт Хелънс — обясни Нейтън.
— Какво мисли той?
— Този човек не знае нищо. Дори не е подготвен за тези условия.
— Вероятно смята, че Кам нарочно е тръгнал пеша?
— Така мисля. Но в последно време ти общуваше с него повече от мен, ти ми кажи.
— Мога да ти кажа само, че има много по-лесни начини, по които да го направиш. Но… — Настъпи дълга пауза. — Хората по тези места са постъпвали и по-странно.
— Ти просто би се застрелял, нали?
Хари го стрелна с поглед.
— А ти?
— Аз, да. — Нейтън искаше да звучи естествено, но не му се получи. Беше прекалено категоричен, което означаваше, че е мислил по темата. Хари продължаваше да го гледа доста по-настоятелно и никой от двамата не проговори в продължение на няколко минути. Плачът в къщата беше спрял или поне не се чуваше. Коледните песнички не зазвучаха отново. В този дом не царяха радост и уют.
— Според теб какво е тревожело Кам? — попита накрая Нейтън.
— Не знам. Както вече казах, сезонът беше много добър. Наистина ще се изненадам, ако е било свързано с работата. — Хари се отпусна тежко на парапета. — Възможно е да е, защото тази година ще навърши четиридесет.
— Това тревожеше ли го?
— Не го е споменавал, но това е важно събитие в живота, нали? Някои хора го приемат трудно.
Нейтън се опита да си спомни своето „важно събитие“ отпреди две години. Ако се изключеха поздравителната картичка от Зандър и телефонното обаждане от Лиз, този ден не се различаваше по нищо от останалите.
Украсата над главите им потрепери и разпиля прашец във вятъра.
— Кери Макграт се самоуби около Коледа — каза Хари.
— Спомням си.
„Макар че онзи случай е различен“, помисли си Нейтън. Кери беше изпил всяко хапче, което се намираше в аптечката му „Летящ доктор“, след като съпругата му го напусна. Беше отворил отделенията, които не трябва да се отварят без изричното нареждане на лекар, и бе изгълтал всичко от парацетамол до морфин наведнъж. Смъртта му не се беше оказала нито бърза, нито безболезнена. Поне така разправяше Стив Фицджералд от клиниката; според Нейтън обаче медикът искаше да ги накара да се откажат от подобни мисли. Спомни си, когато чу за Кери и прибра собствената си аптечка най-отзад в един висок шкаф, където да не я вижда, ако не я потърси специално.
Прочисти си гърлото.
— Сещам се също за Брайън Тейлър. Той се изгуби.
Хари изсумтя.
— Той се изгуби на път от кръчмата до колата си и се удави мъртвопиян в реката. Като стана въпрос, запаси ли се с всичко необходимо у вас?
— Да, с повечето неща.
— Е, гледай да е с всичко. Предполагам, че водата скоро ще ни залее.
— Пак ли?
— Така мисля. Очаквам дъждове на север.
Нейтън кимна. Когато Хари правеше някакво предсказание, струваше си да го послуша.
— Не трябва да забравяме баща ти — каза той от нищото и Нейт го изгледа изненадано. — Случи се по това време на годината.
— Случи се през февруари и той не се самоуби.
— Знам. — Хари се беше замислил. — Просто се чудех дали някоя мисъл не е влязла в главата на Камерън. Бил е съвсем сам там навън. Може нещо да се е отключило.
— Татко не беше сам, когато умря.
— Да, знам, исках да кажа…
— Какво?
— Нищо. Понякога хората правят странни неща.
Комарникът изскърца и прекъсна разговора им. Зандър ги изгледа.
— Баба каза, че вечерята е готова.
— Благодаря, приятелче — отвърна Хари. Младежът се прибра вътре. — Идваш ли?
— След секунда. Ти върви.