Нейтън изчака, докато не чу вратата да се затваря. Остана сам. Слезе по дървените стъпала и тръгна през меката зелена ливада. От дърветата се носеше силен цитрусов аромат. От големия навес бучеше генераторът, който осигуряваше светлината на цялото домакинство. Нейтън отиде до оградата, която пазеше ливадата от любопитни говеда, и без да знае защо, я прескочи и застана от другата страна.
Огледа се. Слънцето бързо се снижаваше на запад. След час хоризонтът щеше да потъне в нещо по-безкрайно и от него. Някъде в далечината се надигна жален вой. Все още беше рано за кучета динго, но нямаше какво друго да е. Нейтън направи няколко крачки в праха, за да се отдалечи от оградата, къщата и красивата ѝ зеленина. Загледа се напред. Земята му се стори безкрайна, сякаш надничаше от ръба на скала, и малко му се зави свят.
През нощта, когато небето изглеждаше още по-необятно, почти можеше да си представи, че се е върнал с милион години назад във времето и наистина върви по дъното на море. Преди милион години, когато още милион събития не са се случили, за да оформят тази земя, както я виждаше пред себе си сега. Това място, на което ставаха наводнения, без да са валели дъждове, раковините се вкаменяваха на хиляди километри от водата, а хората, които зарязваха автомобилите си, умираха.
Понякога земята като че ли призоваваше Нейтън. Подобно на слабо, но настоятелно и непрекъснато сърцебиене. Той се заслуша и направи една пробна крачка, а след малко и още една. Зад гърба му комарникът изскърца пак. Зандър се провикна:
— Татко?
Спря на място. Вдигна ръка, обърна се към сина си и бавно се върна в къщата.
Глава 6
Изтощението заля Нейтън едва когато влезе вътре. Зандър вече беше отишъл в кухнята и това го накара да се забави в мрачния коридор, за да се справи с чувството на празнота. Беше свикнал да започва дните си още в сутрешния мрак, но последните няколко часа бяха изпили силите му. Някой го бутна по лакътя. Беше Бъб, който мина покрай него и влезе в кухнята. Той също изглеждаше много изморен.
Кучето на Камерън, Дъфи, се дотътри до Нейтън с жално изражение. То беше от същото котило като собственото му куче, Кели, и сега пъхна муцуната си в панталона му точно както някога правеше тя. Нейтън коленичи до животното и веднага си спомни онази ужасна сутрин отпреди година. Още със събуждането си бе разбрал, че се е случило нещо лошо. Намери Кели да се крие в един от навесите, да върти очи и да вие от болка. Нейтън, който прекарваше повече време с това животно, отколкото с друго живо същество, го взе на ръце и го отведе в къщата. Кели почина по пътя. Някой я беше отровил, обясни по-късно на Глен, когато Нейт се бе успокоил достатъчно, за да може да се обади в полицейския участък. Гласът го предаде, но не му пукаше. Някой бе дошъл до дома му и я бе отровил.
Сержантът постъпи много мъжки, като отиде във фермата на Нейтън и му помогна да потърсят следи. Не намериха нищо. Но това не промени мнението на Нейт, че Кели е станала жертва на умишлено нападение срещу нея.
— Знам как изглежда едно отровено куче. Някой я е убил нарочно.
Глен прояви съчувствие, но остана скептичен към теорията му.
— Нямам други подобни случаи. А и пътят дотук е доста дълъг, за да дойде някой да стори това.
— Не мислиш, че биха го направили ли? За да ме сплашат?
Сержантът сложи ръка на рамото му.
— Не казвам, че не биха го направили, приятелю. Просто не съм убеден, че това е тяхно дело.
Сега Нейтън се спря в мрачния коридор с ръка на главата на Дъфи и чу шепот иззад ъгъла.
— … но ще трябва да дойдат…
Беше женски глас. Не го разпозна.
— Не, не мисля. Казвам ти, мястото не е такова. Той говореше по телефона и попита дали някой идва насам… — Този път шептеше мъж.
— Тук, в къщата?
— Да, но мисля, че ченгето каза „не“…
Гласовете замлъкнаха изведнъж, когато излязоха иззад ъгъла и видяха Нейтън в коридора. Устата на мъжа все още беше отворена в недоизречена дума. И двамата изглеждаха на двайсет и осем — двайсет и девет години. Ако се съдеше по акцента, бяха англичани. Нейтън се изнерви. Само това му трябваше сега. Двойка британски туристи.
— Господи, така ме изплаши! — окопити се първи мъжът. — Ти трябва да си Нейтън.
— Да. За кого говорехте?
— Какво?
— Кой е разговарял по телефона с полицията?
— О! — Непознатият се поколеба и погледна покрай Нейтън към кухненската врата, до която нямаше никой. — Беше Хари. Съжалявам. Не съм подслушвал, просто го… чух.
— Добре. — Трудно му беше да огледа както трябва двойката на оскъдната светлина. — Кои казахте, че сте вие?