Нейтън не се изправи на стола си. Не изпъчи рамене, не прокара ръка през косата си, нито пък си приглади ризата. Желанието му да направи всичко това беше толкова инстинктивно, че му беше малко неприятно да му се противопостави, както му беше неприятно да си задържа дъха. Въпреки това не помръдна. Просто си седеше на стола и внимаваше да не изпусне нещо неволно. Най-накрая преброи до три и си позволи да вдигне поглед към Илзе — само един.
Тя дори не гледаше към него.
Глава 7
Илзе се задържа на вратата. Като че ли искаше да се обърне и да се махне.
— Ела и седни — покани я Хари и тя направи няколко крачки напред. — Момичетата ще дойдат ли?
— Заспаха. Ло е в стаята на Лиз. Не искаше в своята.
Кейти стана.
— Ще ти донеса нещо за ядене.
— Така ми е добре. Не съм… — започна Илзе, но англичанката сложи чиния на празното място до Нейтън.
Колебанието на вдовицата дали да остане, беше толкова кратко, че той си помисли, че само така му се е сторило. Усети допира на памучната ѝ риза до ръката си и чу тихото изскърцване на стола, когато съпругата на брат му седна до него.
— Радвам се да те видя, Нейтън.
— Аз също.
Все още помнеше първия път, в който видя Илзе в тази кухня. Беше преди девет години и едва петият път, в който въобще я виждаше. Той влезе в стаята и завари някой да пълни вода в каната от чешмата. Видя, че силуетът е с рокля, забеляза светлокестенявата коса и красивата извивка на гърба още преди да осъзнае кого наблюдава.
Илзе се обърна и двамата застинаха безмълвно един срещу друг, еднакво изненадани от тази среща. Нейтън си пое дълбоко въздух, за да каже… какво? До ден-днешен нямаше представа… когато Камерън влезе в кухнята и отиде при Илзе, сложи нежно ръка на кръста ѝ и отметна един немирен кичур от лицето ѝ, преди да я целуне по бузата. Нейтън застави дробовете си да издишат и с огромни усилия си наложи да мълчи. По-късно Илзе го пресрещна в коридора, където нямаше никого другиго.
— Не очаквах да те видя тук — каза му тя.
„Не думай — помисли си той. — И аз така.“
— Ами Камерън ми е брат — каза високо.
— Не знаех, когато се запознах с него. Съжалявам.
Но тогава не му изглеждаше наистина да съжалява. Сега пък не изглеждаше щастлива.
— Как са момичетата, Илзе? — попита Хари.
— Объркани. Имат много въпроси. Като всички останали. Не знам как да им обясня какво се е случило. — Гласът ѝ беше напрегнат и тя погледна към Бъб, който усилено омиташе чинията си. — Ти си бил горе-долу на тяхната възраст, когато баща ти е починал.
Бъб забави движенията си с вилицата.
— Май да.
— Помниш ли някой да ти е казал нещо, което ти е помогнало да разбереш ситуацията?
Нейтън си помисли, че Илзе е много отчаяна, щом пита Бъб. Брат му отново се зае с храната си.
— Не знам — отвърна той, като продължаваше да мляска насреща ѝ. — Не помня. Бях си добре.
Нейтън знаеше, че думите му са твърде далеч от истината. Самият той беше на двайсет и една години, а Камерън на деветнайсет, когато баща им почина. Бъб обаче бе едва на осем и имаше кошмари. Нейтън беше свидетел на тези тежки моменти, когато се прибираше у дома. Цялата къща се пробуждаше от писъците на момчето. Лицето му лъщеше от пот и сълзи, докато повтаряше, че татко му е жив, но окървавен и бесен заради случилото се с него. Кошмарите продължиха с години, макар Нейтън да не беше сигурен колко точно. На този свят имаше и по-страшни неща от кошмари, но Бъб не беше добре. В никакъв случай.
— Някой говори ли с чичо Кам, преди да излезе в сряда? — попита Зандър и огледа присъстващите на масата.
Хари посочи с вилицата си Саймън.
— Двамата с него вече бяхме излезли, но… — махна към Кейти, която кимна.
— Аз го видях. За кратко. С момичетата си играехме в учебната стая… в онова бунгало до конюшните — поясни тя. — Отидох да взема нещо от къщата и видях Камерън да върви към джипа си.
— Каза ли ти нещо? — попита Нейтън.
— Спомена, че отива да се срещне с Боб — извинявай, извинявай много, с Бъб — на Леманс Хил. Попитах го дали все още смятат да пренощуват там, за да не ги мисля за вечеря. Той потвърди и каза, че ще се върнат на следващия ден.
— Как изглеждаше? — попита отново Нейтън.
— Не го познавах чак толкова добре, за да преценя.
— Кажи ми каквото мислиш.
Кейти продължаваше да чопли ноктите си. Саймън забеляза това и сложи ръка върху пръстите ѝ.