— Никой не отговаряше по радиото — продължаваше да разказва Бъб. — Но тъй като по това време на годината там няма жива душа, а и комуникационната кула беше повредена… — Той изсумтя раздразнено.
— Какво направи?
— Тръгнах призори, но пак мина много време, преди някой да отговори.
— Колко?
— Не знам. — Бъб се поколеба. — Навярно половин час, докато стигна до пътя, и още един след това. Но дори тогава ми отговориха само двама от онези идиоти в „Атертън“. Отне им цяла вечност да повикат управителя.
— В „Атертън“ винаги наемат идиоти — каза Нейтън и се замисли за съседната ферма на североизток. Тя се простираше на площ колкото Сидни. И беше, както често обичаше да казва, пренаселена с идиоти, но въпреки това беше най-добрият шанс на хората по тези места да се свържат с когото и да било. — Значи те са вдигнали тревогата?
— Да, но вече бяха… — Бъб млъкна.
Вече са били изминали двайсет и четири часа, откакто някой бе видял или чул брат им, изчисли Нейтън. Издирването вече беше навлязло в критичната си фаза още преди дори да бе започнало. Според протокола всяка съседна ферма трябваше да бъде уведомена — „Всички на палубата!“, тъй да се каже. Предвид разстоянията обаче, понякога минаваше много време, преди „всички“ да стигнат до палубата.
— Пилотът ли го е забелязал?
— Да — отвърна Бъб. — Най-накрая.
— Познаваш ли го?
— Не, той е работник, иначе живее в Аделаида. Работи в „Атертън“ по време на сезона — да, според мен засажда земята. Някакво ченге се свързало с него по радиото и му наредило да прелети над района и да огледа пътищата.
— Глен?
— Не, друг е бил. Вероятно някой диспечер от полицията.
— Ясно — отвърна Нейтън. Цяло чудо бе, че пилотът беше забелязал Камерън, защото гробът на работника се намираше на двеста километра от Леманс Хил и основния район на претърсване. — Кога се обади?
— Следобед, така че повечето хора още не бяха стигнали до Леманс Хил. В общи линии продължавахме да търсим само двамата с Хари, но понеже аз бях един час по-близо от него, веднага тръгнах.
— И със сигурност Кам вече е бил мъртъв?
— Така каза пилотът. Според него е бил мъртъв от няколко часа. Въпреки това ченгето го накарало да огледа тялото и да му докладва по радиото. — Бъб се намръщи. — Пристигнах малко преди залез. Човекът беше покрил Кам, както му било наредено, но искаше да тръгне, докато е още светло, а не да замръква тук.
И правилно, помисли си Нейтън. На негово място той също нямаше да иска да остане. Домъчня му, че тази задача бе паднала върху плещите на Бъб.
— Щом с Кам е трябвало да се срещнете на Леманс Хил, тогава какво е търсил тук?
— Не знам. Хари каза, че в бележника е записал, че ще ходи на хълма.
— Някъде другаде?
— Хари не спомена.
Нейтън се замисли за бележника. Знаеше точно къде стои — до телефона, до задната врата на къщата, която някога беше собственост на баща им, но после я наследи Камерън. Докато растеше, самият Нейтън също много често беше записвал ангажиментите си в него. Но и много пъти си беше спестявал писането — когато забравеше или не му се пишеше, или не искаше никой да разбере къде отива, или пък не можеше да намери химикалка.
Усети колко е горещо, когато вратът му се нагря, и погледна часовника си. Дигиталните цифри бяха покрити с фин червен прах и той го избърса с палец.
— Кога ще дойдат? — Имаше предвид полицая и лекаря — просто двама души, които не работеха в екип, а независимо един от друг.
— Не съм сигурен, но вече са тръгнали насам.
Това, естествено, не означаваше, че ще пристигнат скоро. Нейтън погледна отново платнището. Следите в пръстта.
— Изглеждаше ли така, сякаш е бил ранен?
— Не мисля. Поне не видях да има някакви наранявания. Стори ми се, че е бил слънчасал и жаден. — Бъб наведе глава и с върха на обувката си докосна очертания в пръстта кръг. Нито единият, нито другият каза нещо за него. Знаеха какво означава. Бяха виждали подобни следи, оставени от умиращи животни. На Нейтън му хрумна нещо и той се огледа наоколо.
— Къде са вещите му?
— Шапката е под платнището. Нямаше друго.
— Как така?
— Пилотът е намерил само това. Наредили са му да поогледа и да направи няколко снимки. Явно не е видял нищо друго.
— Но… — Нейтън отново огледа земята. — Не е носил нищо със себе си? Дори празна бутилка за вода?