— Не мисля.
— Хубаво ли огледа?
— Можеш да се увериш сам, мой човек. Имаш очи.
— Но…
— Не разбра ли, че не знам? Нямам отговори. Престани да ме разпитваш!
— Добре, добре. — Нейтън си пое дълбоко въздух. — Но мислех, че пилотът е намерил джипа?
— Така е.
— Къде е тогава? — Вече не се опитваше да скрие раздразнението си. Кравите имат повече акъл от проклетия Бъб, казваше баща им.
— Близо до пътя.
Нейтън го изгледа.
— Кой път?
— Колко пътища има? Нашият. От тази страна на междата, малко на север от твоя решетъчен мост4. Господи, всичко това беше обявено по радиото, мой човек!
— Не може да бъде. Дотам са десет километра.
— Бих казал осем, но добре.
Настъпи дълго мълчание. Слънцето се беше издигнало високо, а малката сянка, която надгробната плоча хвърляше, скоро щеше да изчезне съвсем.
— Значи Кам е зарязал джипа си? — попита Нейтън и му се стори, че земята под краката му се накланя, макар и едва доловимо. Видя изражението на брат си и поклати глава. — Съжалявам, знам, че не знаеш, просто…
Погледна покрай него към дългия спокоен хоризонт. Единственото нещо, което се движеше тук, бяха гърдите на Бъб — с всяко негово вдишване и издишване те се повдигаха и отпускаха.
— Ходи ли до джипа? — попита най-накрая Нейтън.
— Не.
„Този път казва истината“, помисли си той и погледна над рамото му. Тъмният силует на Зандър бе приведен на седалката.
— Да вървим.
Глава 2
В крайна сметка километрите щяха да се окажат девет.
Джипът на Нейтън беше от грешната страна на оградата, затова той прескочи телта, върна се при него и отвори предната врата. Зандър вдигна поглед с намерението да започне да задава въпроси, но с един жест баща му го прекъсна:
— Ще ти обясня по-късно. Ела. Отиваме да търсим джипа на чичо ти Кам.
— Да го търсим ли? Къде е? — Младежът се намръщи. Беше подстриган като всички ученици от едно частно училище и сега прическата му бе разрошена, наболата брада пък го правеше да изглежда по-голям, отколкото бе.
— Някъде близо до пътя. Бъб ще ни закара.
— Извинявай, на кой път, на твоя ли?
— Да, така изглежда.
— Но… Какво?
— Не знам, приятелче. Ще видим.
Зандър искаше да добави още нещо, но се отказа и слезе от автомобила. Последва баща си през оградата, хвърли един поглед на платнището, заобиколи отдалеч надгробната плоча и се отправи към джипа на чичо си.
— Здравей, Бъб.
— Здравей, малки приятелю. Макар че вече не си толкова малък, нали?
— Не, не съм.
— Как е в Бризбейн?
Нейтън забеляза, че синът му се сепна. Очевидно искаше да отговори: По-хубаво, отколкото тук.
— Добре е, благодаря — отвърна вместо това момчето. — Съжалявам за Камерън.
— Е, не е твоя вината, приятелче. — Бъб отвори вратата на джипа си. — Скачай вътре.
Погледът на Зандър беше прикован в гроба.
— Просто така ли ще…
— Какво? — Чичо му вече беше седнал зад волана.
— Така ли ще го оставим?
— Казаха да не го пипаме.
Младежът се ужаси.
— Изобщо не исках да пипам… него. Просто се чудех дали някой от нас не трябва да… — Той видя празния поглед на Бъб и млъкна. — Няма значение.
Новопридобитата градска мекота на Зандър се разкриваше пред очите на баща му като новообразувана кожица. Чепатите страни на характера му постепенно се бяха смекчили от нюансирани дебати и сутрешните новини. Те бяха отчупени, а мястото под тях — почистено, за да се появи нова кожа. Зандър се замисляше, преди да отговори, и преценяваше последствията, преди да направи нещо. В общи линии Нейтън смяташе, че това не е лошо. Но зависеше къде се намираш. Той отвори вратата на джипа.
— Постъпваме правилно, приятелче — рече и се качи в автомобила. — Хайде да тръгваме.
Зандър не изглеждаше особено убеден, но се качи на задната седалка, без да спори. Вътре беше хладно и тъмно. Радиото мълчеше на поставката.
Нейтън погледна към брат си.
— Покрай оградата ли ще се движим?
— Да, мисля, че така ще е най-бързо. — Бъб присви очи в огледалото за обратно виждане към племенника си. — Ей, ти отзад, дръж се здраво! Ще направя каквото мога, но пътят изглежда неравен.
— Добре.
Пътуваха мълчаливо. Вниманието на Бъб беше изцяло съсредоточено в земята пред гумите на джипа му и той се мъчеше да запази контрол въпреки неравностите и невидимите места с по-мека почва. Скоро се изкачиха по едно възвишение и гробът изчезна от огледалото за обратно виждане. Нейтън забеляза, че синът му се е вкопчил още по-здраво в седалката. После се загледа в оградата, която разделяше неговите земи от земите на брат му. Телта се стопяваше в далечината и в едната, и в другата посока. Краят ѝ не се виждаше. Минаха през един участък, където коловете се бяха наклонили, и Нейтън си каза, че трябва да предупреди Кам. Веднага се усети. Сякаш го заля студена вода.
4
Решетка от метални пръти, поставена върху дупка, изкопана в пътя — достатъчно малка, за да заклещва краката на животните и така да ги плаши и възпира от прекосяване на пътя, и същевременно достатъчно голяма да пропуска автомобили. — Б.р.