— Господи! Горкият Камерън. — Клекна, но не докосна нищо. — Глен е заседнал в Хадън Корнър от вчера. Някакво семейство с малки деца затънало в пясъците с колата си под наем; хората не бяха сигурни къде се намират. Глен вече ги откри, но няма да успее да дойде до утре.
— До утре?
— Човекът има само две ръце, приятелю.
— Мамка му.
Вярно беше: сержант Глен Маккена се справяше еднолично с всички полицейски въпроси в район с размерите на Виктория. Понякога се намираше наблизо, понякога не, но поне познаваше до болка земята. Нейтън огледа новото ченге. Кожата му вече беше загоряла. Изглеждаше почти на възрастта на Зандър.
— Откъде те намериха?
— Сейнт Хелънс. Пристигнах тази сутрин. Казвам се сержант Лъдлоу.
— Там ли си минал обучение?
— Не. — Полицаят се поколеба. — В Бризбейн.
— Господи! В града? — Нейтън знаеше, че се държи грубо, но не му пукаше. — От колко време си в Сейнт Хелънс?
— От месец.
— Направо чудесно! — Нейтън чу дори брат си да въздиша този път. Погледна Стив, който вадеше лекарската си чанта. — Може би трябва да изчакаме Глен да се върне.
— Чакайте колкото си искате, момчета — рече парамедикът, без да е груб, — но двамата със сержант Лъдлоу ще се заемем със задачата сега.
Нейтън потърси погледа на Бъб. Брат му не каза нищо.
— Да, добре — отвърна той. — Съжалявам, приятелю, не е заради теб, просто…
— Разбирам — прекъсна го Лъдлоу. — Опасявам се, че можете да избирате между мен и нищо.
Настъпи неловка тишина, докато Нейтън обмисляше предложението.
— Но можете да сте сигурни, че ще дам всичко от себе си, за да разкрия какво се е случило с брат ви — добави Лъдлоу.
Нейтън се почувства като пълен кретен.
— Да. Добре. Благодаря, че си бил целия този път. — Забеляза облекчението, изписано на лицето на сержанта, и се почувства още по-зле. После, както му беше редът, му се представи, запозна го с брат си и сина си и го изчака да извади фотоапарат от чантата си.
— Сега ще направя… — Лъдлоу посочи обектива и гроба и всички се дръпнаха настрани, за да снима платнището и околността от всеки възможен ъгъл.
Най-накрая, когато коленете и ризата му вече бяха целите в прах, се изправи.
— Целият е твой — каза на медика.
Стив коленичи до гроба и отметна края на платнището така, че Нейтън да не вижда какво има под него. Нейтън определено му беше благодарен. Бъб се отдалечи, облегна се на сенчестата страна на джипа си и се загледа в земята, докато сержантът разглеждаше цифровите снимки.
Нейтън и Зандър стояха малко настрани и наблюдаваха работата на медика. „Кам нямаше да е особено доволен“, помисли си фермерът. Камерън и Стив Фицджералд не можеха да мелят брашно заедно. Сякаш разбрал, че си мисли за него, медикът го погледна.
— Как си в последно време, приятелю?
— Добре.
— Така ли? Всичко наред ли е? Освен това, разбира се. — Стив му говореше приятелски, но в тона му се долавяше и професионална нотка. Задаваше въпрос, не го подкачаше.
— Не мога да се оплача. Бъб е стоял тук цяла нощ.
— Знам. Просто не съм те виждал от известно време. — Лекарят продължаваше да е сериозен. — Пропусна часа си в клиниката.
— Обадих се да го отменя.
— Трябваше да дойдеш по-късно.
— Извинявай. — Нейтън сви рамене. — Бях зает.
— Иначе добре ли се чувстваш?
— Да. Вече ти казах. — Фермерът изгледа Стив. Не пред хлапето.
Но вече беше прекалено късно. Забеляза, че Зандър го поглежда, а после отклонява очи.
След малко — цяла вечност, както им се стори — Стив си изтупа ръцете и седна на петите си.
— Е… — направи знак на сержанта и Бъб да се присъединят към тях. — Вчера говорих с пилота. И сега не намирам някаква изненада. Мнението ми е, че става въпрос за обезводняване. Трябва да го изпратим в Сейнт Хелънс за аутопсия, за да сме сигурни — млад и здрав мъж, неочаквана смърт, ще искат да погледнат — но има всички признаци за заключението ми. — Стив вдигна поглед. — Какво е правил тук?
— Не сме сигурни — отвърна Нейтън.
Сержант Лъдлоу прелистваше бележника си.
— Значи, хм… — Той погледна Бъб. — Двамата с него е трябвало да се срещнете в сряда, нали така?
— Да.
Сержантът зачака да получи повече информация. Бъб отвърна предизвикателно на погледа му и загорялата кожа на Лъдлоу почервеня още повече.
— Ще ми разкажеш ли по-подробно?
Бъб се изненада малко, но след доста подкани и като се запъваше, разказа същата история, която сподели с брат си по-рано. Тя беше малко несвързана и дори Нейтън се намръщи на някои места, които го объркваха. Сержант Лъдлоу продължи да пише бързо дълго след като Бъб бе млъкнал. Накрая отгърна на предната страница и огледа написаното.