През 1936 година много хора, включително семейство Римъл, са стигнали до заключението, че групата е загинала. Едуард, по-големият брат на Фосет, пише до Кралското географско дружество: „Ще действам въз основа на убеждението, което имам отдавна, че те са загинали още преди години“. Но Нина отказва да приеме, че мъжът й няма да се върне и че тя се е съгласила да изпрати сина си към смъртта му. „Аз съм една от малкото, които вярват“, казва. Лардж я нарича „Пенелопа, която чака завръщането на своя Одисей“.
Също като при Фосет със Z за Нина издирването на изчезналите изследователи се превръща в обсебеност. „Единственото, за което тя живее днес, е завръщането на съпруга й“, казва неин приятел на генералния консул в Рио. Нина е почти без пари, с изключение на част от пенсията на Фосет и скромната издръжка, която Брайън й изпраща от Перу. Живее като просяк номад, като се мести, понесла книжата на Фосет със себе си, между дома на Брайън в Перу и Швейцария, където Джоун се е установила със съпруга си Жан дьо Монте, инженер, и четирите им деца, между които Ролет. Колкото повече стават хората, съмняващи се Фосет да е още жив, толкова по-разпалено Нина защитава тезата си. Когато през 1933 година в пост Бакаири се появява един от компасите на Фосет, тя настоява, че мъжът й наскоро го е подхвърлил там като знак, че още е жив, макар според Брайън да е очевидно, че баща му го е оставил още преди заминаването си. „Оставам с впечатлението – пише Нина на свой контакт в Бразилия, – че полковник Фосет неведнъж се опитва да прати знаци за своето присъствие и никой, с изключение на мен, не схваща намерението му.“ Понякога тя подписва писмата си с „Вярвайте ми“.
През трийсетте години Нина започва да получава сведения от нов източник: мисионери, които все повече навлизат в поречието на Шингу в стремежа си да покръстят „най-примитивните и непросветени сред всички южноамерикански индианци“, както ги нарича един от тях. През 1937 година Марта Мьоник, американска мисионерка, върви през джунглата с подути от ухапвания на кърлежи клепачи и реди молитви, когато прави, както сама твърди, невероятно откритие: в едно село на племето куикуро среща момче със светла кожа и яркосини очи. Местните й казват, че е син на Джак Фосет и индианка. „В двойствената му природа личат типично английската резервираност и военен маниер, в същото време индианската му кръв се проявява красноречиво, щом зърне лък и стрели или река, и тогава си е същинско дете на джунглата“, пише по-късно Мьоник. Тя казва, че е предложила да отведе момчето със себе си, за да получи то възможност „не само да научи езика на баща си, а и да живее сред бащината си раса“. Но племето отказва да го пусне. Други мисионери донасят подобни разкази за бяло дете в джунглата, което според един свещеник е „може би най-прочутото момче в цялото поречие на Шингу“.
През 1943 година Асис Шатобриан, бразилски мултимилионер, който притежава конгломерат от вестници и радиостанции, изпраща Едмар Морел, репортер в един от таблоидите му, да намери „внука на Фосет“. Месеци по-късно Морел се връща със седемнайсетгодишно момче с луннобяла кожа на име Дулипе. Посрещнат е с овации като внука на полковник Пърси Харисън Фосет или, както го нарича пресата, „Белия бог на Шингу“.
Откритието предизвиква трескаво вълнение по света. Дулипе, срамежлив и притеснителен, е фотографиран в „Лайф“ и разхождан на показ из Бразилия като карнавална атракция. Хората се тълпят в кината – опашките за касите се вият на цяла пресечка разстояние, – за да видят кадри с него сред дивата природа – гол и бледолик. (Когато е отправено запитване за Дулипе към Кралското географско дружество, флегматичният отговор гласи, че „подобни дела са извън научния обхват на нашето дружество“.) Морел телефонира на Брайън Фосет в Перу и го пита дали той и Нина не желаят да осиновят младежа. Ала когато разглеждат снимки на Дулипе, Нина е стъписана.
— Забелязваш ли нещо в очите на това дете? – пита тя Брайън.
— Изкривени са, сякаш изпитва болка от светлината.
— Момчето ми прилича на албинос – отсича Нина.
Впоследствие изследванията потвърждават оценката й. Истината е, че много легенди за бели индианци произтичат от албинизма. През 1924 година Ричард О. Марш, американски изследовател, който впоследствие издирва Фосет, съобщава, че при експедиция в Панама не само е видял бели индианци, а е довел трима такива със себе си като доказателство. „Те са русокоси, синеоки и с бяла кожа – казва Марш. – Телата им са покрити с мъх от дълги бели косми. Приличат на много примитивни нордически екземпляри.“ След като корабът на Марш пристига в Ню Йорк, той повежда трите деца – две стреснати индиански момчета на десет и шестнайсет години и четиринайсетгодишно бледолико индианско момиче на име Маргьорит – пред тълпа от зяпачи и фотографи. Учени от цялата страна – от Бюрото за американска етнология, Музея на американските индианци, Музея „Пийбоди“, Американския природонаучен музей и университета Харвард – се събират в зала в хотел „Уолдорф Астория“, за да видят децата, като ги разглеждат отблизо и мушкат с пръст телата им. „Опипайте шията на момичето“, подканва един учен. Заключението на Марш е, че те са „реликва от палеолитен тип“. След това материал в „Ню Йорк Таймс“ гласи: „Учените обявяват белите индианци за истински“. Индианците са държани в селска къща близо до Вашингтон, за да бъдат „близо до природата“. Едва по-късно се потвърждава категорично, че децата като много други бели индианци в Панама са албиноси.