Съдбата на Дулипе е трагична. Отделен от племето си и престанал вече да бъде търговска атракция, той е изоставен на улиците на Куяба. Говори се, че там „Белият бог на Шингу“ умрял от алкохолизъм.
В края на 1945 година Нина, вече седемдесет и пет годишна, страда от артрит и анемия. Нужен й е бастун, а понякога и два, за да се придвижва, и описва себе си като „бездомна, необгрижена и осакатяла“.
В по-ранно писмо Брайън й пише: „Премина през толкова премеждия с дух като за десет души. Каквото и да си чувствала, приемаше с усмивка ударите на съдбата и ме караше да се чувствам горд, че съм твой син. Сигурно си много съвършено създание, та боговете да те подложат на такива изпитания. Без съмнение наградата ти ще е много голяма“.
През 1946 година се появява още едно сведение, че тримата изследователи са живи в района на Шингу. Този път се твърди, че Фосет е едновременно „пленник и вожд на индианците“. Нина е убедена, че наградата й най-сетне е дошла. Заявява, че ще поведе експедиция да ги спаси, „та макар това да ми докара смъртта!“. Информацията обаче се оказва поредната измислица.
През 1950 година Нина настоява, че никак не би се изненадала, ако изследователите влязат всеки момент през вратата – мъжът й вече би трябвало да е на осемдесет и две, а синът й на четийресет и седем. Но през април 1951 година Орландо Виляс Боас, правителствен чиновник, уважаван заради защитата му на индианците от басейна на Амазонка, съобщава за признание от калапало, че членове на племето им са убили тримата изследователи. Нещо повече, Виляс Боас обявява, че разполага с доказателство: костите на полковник Фосет.
23. Костите на полковника
— Вождът на Калапало ще се срещне с нас – предаде ми Паоло радиосъобщение, получено от джунглата. Преговорите, както каза, щели да се проведат недалеч от пост Бакаири, в Канарана, малък пограничен град на южната граница на националния парк „Шингу“. Когато пристигнахме във въпросната вечер, в града от няколко дни върлуваше епидемия от треска денга и много от телефонните линии не работеха. Също така градът празнуваше двайсет и петата си годишнина с фойерверки, които звучаха като спорадични изстрели. В началото на 80-те години бразилското правителство, като част от продължаващата колонизация на индиански територии, е изпратило самолети, натоварени с каубои – много от тях с германски произход, – за да заселят отдалечения район. Въпреки че градът беше запуснат, улиците бяха смайващо широки, същински магистрали. Едва когато видях снимка на гост, паркиращ самолета си пред местен хотел, разбрах причината: в продължение на години градът е бил толкова недостъпен, че улиците са служили и за писти. Дори днес, както ми казаха, било възможно самолет да кацне посред пътя, а на главния площад имаше пътнически самолет, май единственият градски паметник.
Ваджуви, вождът на калапало, се появи в хотела ни, придружен от двама мъже. Имаше загоряло лице с дълбоки бръчки и на вид беше малко под петдесетгодишен. Като двамата си спътници беше около метър и шейсет и пет на ръст, с мускулести ръце. Косата му беше традиционно подстригана на паница високо над ушите. В поречието на Шингу племената често не си правят труда да се обличат, но за случая Ваджуви беше с памучна тениска с остро деколте и избелели джинси, които му висяха свободно.
Когато се представихме и аз обясних защо искам да посетя Шингу, Ваджуви ме попита:
— От семейството на полковника ли сте?
Свикнал бях с този въпрос, макар този път той да беше натоварен с повече подтекст: калапало бяха обвинени, че са убили Фосет, акт, който би могъл да изисква отмъщение от страна на семейството. Когато обясних, че съм репортер, Ваджуви стана по-отзивчив.