— Ще ви кажа истината за костите – обеща. После добави, че селото иска сумата от пет хиляди долара.
Обясних, че нямам такива пари, и се опитах да изтъкна добродетелите на културния обмен.
Единият представител на калапало ме приближи и заяви:
— Духовете ми казаха, че ще дойдеш и че си богат.
Другият добави:
— Виждал съм снимки на градовете ви. Имате много коли. Трябва да ни дадеш кола.
Един от индианците излезе от хотела и след малко се върна с още трима калапало. На всеки няколко минути прииждаше по още някой и скоро помещението се напълни с петнайсетина мъже, някои възрастни, други млади и всичките заобиколиха мен и Паоло.
— Откъде надойдоха? – попитах Паоло.
— Не знам – отвърна ми той.
Ваджуви остави другите да се разправят и да се скупчват наоколо ни. В хода на преговорите мнозина калапало станаха враждебни. Упражниха ми преса и ме нарекоха лъжец. Накрая Ваджуви се изправи и каза:
— Говори с твоя вожд в Съединените щати и след няколко часа пак ще приказваме.
Той излезе от фоайето, а членовете на племето му го последваха.
— Не се тревожи – каза ми Паоло. – Те ни притискат, в отговор и ние ще ги притиснем. Така стават нещата.
Качих се обезкуражен в стаята си. Два часа по-късно Паоло ми се обади по хотелския телефон.
— Моля те, слез долу – каза ми. – Струва ми се, че постигнах някакво споразумение.
Ваджуви и другите калапало стояха до входа. Паоло ми съобщи, че Ваджуви се съгласил да ни отведе в националния парк „Шингу“, ако платим за транспорта и за провизии на стойност няколкостотин долара. Стиснах ръката на вожда и преди да се усетя, хората му ме потупваха по раменете и питаха за семейството ми, сякаш се срещахме за пръв път.
— Сега ще приказваме и ще хапнем – рече Ваджуви. – Всичко е наред.
На следващия ден се приготвихме да отпътуваме. За да стигнем до река Кулуене, един от най-големите притоци на Шингу, ни трябваше още по-мощен автомобил, така че след обяда се сбогувахме с нашия шофьор, който изглеждаше облекчен, че може да се прибере у дома си.
— Дано намерите тоя Игрек, дето го търсите – пожела ни.
Наехме камион с каросерия и с гуми като на трактор. Когато се разчу, че камионът се отправя към Шингу, отвсякъде заприиждаха индианци, понесли деца и вързопи, и забързаха да се качат. Всеки път, като си помислех, че каросерията е съвсем пълна, в нея се натикваше още някой и когато рукна следобедният дъжд, поехме на път.
Според картата Кулуене беше само на деветдесет километра разстояние. Но пътят бе по-лош от всеки друг, по който бяхме пътували с Паоло: локвите вода стигаха до вратите на кабината и на моменти камионът с цялата си тежест се накланяше опасно на една страна. Скоростта ни не превишаваше трийсет и пет километра в час, понякога спирахме и връщахме назад, после пак продължавахме. Тук районът също бе обезлесен. На места земята бе горена, тук-там виждах останки от дървета, чиито овъглени клони стърчаха към открилото се небе.
Накрая, когато вече приближавахме реката, се зададе гора. Постепенно дърветата ни обградиха и клоните им образуваха мрежа, покриваща предното стъкло. Шофьорът включи фаровете, чиито светлини подскачаха по терена. След пет часа стигнахме до телена ограда: границата на национален парк „Шингу“. Ваджуви каза, че разстоянието до реката било само километър, а после сме щели да пътуваме с лодка до селото на калапало. Само че скоро камионът затъна в калта и ние бяхме принудени да свалим багажа си временно, за да отнемем от товара, и докато стигнем реката, вече беше тъмно като в рог под сплетените като балдахин корони на дърветата. Ваджуви каза, че ще трябва да изчакаме, преди да прекосим оттатък.
— Прекалено опасно е – каза. – Реката е пълна с дънери и клони. Не бива да проявяваме неуважение към нея.
Комари ме хапеха, разнасяха се звуците на папагали и цикади. Над главите ни някакви създания вдигаха врява.
— Не се бой, това са просто маймуни – успокои ме Паоло.
Повървяхме още малко и стигнахме до колиба. Ваджуви бутна вратата и тя се отвори със скърцане. Въведе ни вътре и се помота известно време, докато запали свещ. Тя освети малка стая с таван от гофрирана ламарина и пръстен под. По средата стърчеше дървен прът и Ваджуви помогна на мен и Паоло да опънем хамаците си. Макар дрехите ми още да бяха влажни от пот и кал след пътуването, легнах, като се опитах да заслоня лицето си от комари. След известно време свещта угасна и аз се полюшвах леко в мрака, вслушан в песента на цикадите и звуците, издавани от маймуните.