Унесох се в лека дрямка, но се събудих внезапно, когато почувствах нещо до ухото си. Отворих стреснато очи: пет голи момчета с лъкове и стрели ме гледаха втренчено. Като видяха, че се размърдах, се разсмяха и избягаха.
Надигнах се. Паоло и Ваджуви стояха край огън от дърва и кипваха вода.
— Колко е часът? – попитах.
— Пет и половина – отговори Паоло. Подаде ми кракерси и тенекиено канче, пълно с кафе. – Още ни чака дълъг път – каза. – Трябва да хапнеш нещо.
Закусихме набързо и излязохме навън. На дневна светлина видях, че сме в малко селище край река Кулуене. На брега имаше две плоскодънни алуминиеви лодки, в които натоварихме нещата си. Всяка лодка беше около четири метра дълга и имаше извънбордов мотор – изобретение, дошло в региона на Шингу едва през последните години.
С Паоло се качихме в едната лодка заедно с водач калапало, а Ваджуви и семейството му пътуваха в другата. Двете лодки се движеха редом срещу течението. Далеч на север имаше бързеи и водопади, но тук водата беше спокойна и маслиненозелена. По бреговете растяха дървета с приведени като старци клони, чиито листа допираха повърхността на реката. След няколко часа лодките спряха край брега. Ваджуви ни каза да си вземем багажа и го последвахме по къса пътека. Спря и размаха гордо ръка пред себе си.
— Калапало – обяви.
Стояхме на ръба на кръгъл площад с обиколка повече от сто метра, осеян с къщи, много подобни на онези, описвани от старицата в пост Бакари. Напомняха преобърнати корпуси на кораби и изглеждаха по-скоро изтъкани, отколкото построени от листа и дърво. Външните фасади бяха покрити с тръстика, с изключение на вратите отпред и отзад – и двете твърде ниски, както ми обясниха, с цел да държат настрани лошите духове.
Няколко десетки души се движеха по площада. Много от тях нямаха дрехи, телата на някои бяха покрити с изящни украшения: огърлици от маймунски зъби, пръски черна боя от плода генипап и червена боя от уруко бери. Жените на възраст между тринайсет и петдесет носеха свободни памучни рокли, като горната част надвисваше над талията. Повечето мъже, които не бяха голи, носеха бански гащета от ликра, сякаш бяха олимпийски плувци. Очевидно добрата физическа форма се ценеше високо. Забелязах, че някои от бебетата имаха здраво омотани парчета плат около прасците и бицепсите, подобно на турникети, за да подчертаят мускулите им.
— За нас това е признак за красота – обясни Ваджуви.
Племето продължаваше с практиката си да убива невръстни деца при подозрение за нещо неестествено или наличие на магия, макар че подобни случаи не бяха толкова чести като в миналото.
Ваджуви ме заведе в къщата си – пространство, подобно на пещера, изпълнено с дим от горящия огън с дърва. Запозна ме с две красиви жени с гарвановочерни коси, спускащи се като ветрила по голите им гърбове. По-възрастната имаше татуировки от три вертикални ивици на ръцете си над лактите, а по-младата носеше огърлица от блестящи бели черупки.
— Моите съпруги – обяви Ваджуви.
Не след дълго от сенките се показаха още хора: деца и внуци, зетьове и снахи, лели и чичовци, братя и сестри. Ваджуви каза, че в къщата живеели близо двайсет души. Приличаше не толкова на дом, колкото на малко село. В центъра на помещението до дървения кол, поддържащ покрива, от който висеше царевица, окачена да се суши, една от дъщерите на Ваджуви беше коленичила пред голям дървен стан и тъчеше хамак, а до нея момче, запасано с колан от сини мъниста, държеше риба в грижливо изработен и ярко боядисан керамичен съд. До него пък възрастен ловец седеше на голяма дървена пейка, издялана във формата на ягуар, и остреше метър и половина дълга стрела. Фосет е писал за южния басейн на Амазонка: „Целият този регион е наситен с извънредно интересни индиански традиции, които няма как да са възникнали от нищото и които предполагат предишното присъствие на някога велика цивилизация“.
Селото, което имаше около сто и петдесет жители, беше силно разслоено. Тези хора не са скитащи ловци събирачи. Вождовете им следват по кръвна линия като европейските крале. Има табута върху диетата, които им забраняват да ядат повечето червени меса, включително тапирско, еленско и глиганско – хранителните ограничения са по-строги, отколкото навсякъде другаде по света и като че противоречат на идеята как индианците са постоянно заплашвани от гладуване. В пубертета момчетата и момичетата са държани в продължителна изолация, по време на която посочен възрастен ги обучава на ритуалите и отговорностите на зрялата възраст. (Синът, който по наследство предстои да стане вожд, е държан в изолация до четири години.) По време на пътуването си в поречието на Шингу с Алойке Дайът минава през село на калапало и е толкова впечатлен, че пише: „Има причина да се вярва, че историите на Фосет за забравена цивилизация почиват на факти“.