Попитах Ваджуви знае ли дали хората от този регион, известни като шингуано, са произлезли от някога голяма цивилизация и дали има значими руини в околната джунгла. Той поклати глава. Ала според легендата духът Фици-Фици изградил гигантски охранителни ровове в областта. („Като минел отнякъде и му се видело добро място за живеене, Фици-Фици правел дълги и дълбоки канавки и оставял част от народа си там, а той самият продължавал да странства.“)
Докато разговаряхме с Ваджуви и Паоло, мъж на име Ваните Калапало влезе в къщата и седна при нас. Изглеждаше разстроен. Обясни, че работата му била да охранява един от постовете на резервата. Онзи ден индианец дошъл при него и му казал: „Слушай, Ваните, трябва да дойдеш с мен надолу по реката. Белите строят нещо в Афасукугу“. Думата „Афасукугу“ означава „мястото на големите котки“ и шингуано вярват, че там са създадени първите хора. Ваните взе пръчка и нарисува карта върху пръстения под.
— Ето тук е Афасукугу – каза. – Намира се до водопад.
— Извън парка е – добави вождът Ваджуви. – Но мястото е свещено.
Спомних си как Фосет споменава в едно от последните си писма, че е научил от индианците за свещен водопад в същата област и се надява да го види.
Ваните продължи разказа си.
— Ще дойда с теб до Афасукугу, казах му, но ти си луд. Никой не би строил нищо на мястото на ягуарите. Но като отидохме, видях, че водопадът е разрушен. Разбили са скалата с трийсет килограма динамит. Мястото беше толкова красиво, а вече го няма. Попитах човек, който работи там, какво правят. Отговори ми, че строяли язовир за водноелектрическа централа.
— Това е по средата на река Кулуене – отбеляза Ваджуви. – Цялата вода оттам тече през парка и влиза в нашата територия.
Ваните, който бе обзет от нарастващо вълнение, като че не чу вожда. Продължи да говори:
— Човек от управата на Мато Гросо дойде в Шингу и ни каза: „Не се тревожете. Язовирът няма да ви навреди“. Предложи на всеки от нас пари. Един от вождовете на друго племе взе парите и сега племената се карат помежду си. За мен парите нищо не значат. Тази река е тук от хиляди години. Ние не живеем вечно, но реката да. Богът Тауги е създал реката. Тя ни дава храната ни, лековете ни. Ние нямаме кладенец. Пием вода направо от реката. Как ще живеем без нея?
Ваджуви каза:
— Ако те успеят, реката ще изчезне, а с нея и народът ни.
Нашето издирване на Фосет и града Z внезапно вече изглеждаше тривиално. Още едно племе беше на ръба на отмирането. Но по-късно същата вечер, след като се бяхме къпали в реката, Ваджуви каза, че има нещо, което трябва да каже на мен и Паоло за англичаните. Обеща на следващия ден да ни отведе с лодка до мястото, където са били открити костите. Преди да си легне, добави:
— Има неща за англичаните, които само хората калапало знаят.
На следващата сутрин, докато се приготвяхме да тръгнем, едно от момичетата в къщата ни свали парче плат от голям предмет в ъгъла на стаята до набор от маски. Отдолу имаше телевизор, който работеше с електричество от единствения генератор на селото.
Момичето завъртя копче, седна на пръстения под и загледа анимационно филмче за птица, подобна на Уди Кълвача. Само след минута още двайсетина деца и няколко възрастни от селото се скупчиха около телевизора.
Ваджуви дойде да ни повика, а аз го попитах откога има телевизор.
— Само от няколко години – отговори ми. – Отначало всички го зяпаха като в транс. Но сега аз контролирам генератора и им давам да гледат само по няколко часа седмично.
Няколко от мъжете, които гледаха телевизия, взеха лъковете и стрелите си и тръгнаха на лов. Аз и Паоло последвахме Ваджуви и един от синовете му, петгодишно момче, към реката.
— Реших сами да уловим обяда си, както го правим ние, калапало – съобщи Ваджуви.
Качихме се в една от моторните лодки и се отправихме нагоре по течението. Леката мъгла, която покриваше гората, бавно се разсея с изгряването на слънцето. Реката, тъмна и кална, на места толкова се стесняваше, че клоните на дърветата надвисваха над главите ни като мостове. Накрая влязохме в заливче, покрито от плаващи листа.
— Зелената лагуна – осветли ни Ваджуви.
Спря мотора и лодката бавно се плъзна по водата. Рибарки с жълти човки хвърчаха сред шипковите храсти и кедровите дървета, лястовици летяха на зигзаг над лагуната като проблясващи бели петна върху зеленото одеяло. Двойка папагали шумно закрещяха, а на брега стоеше елен, застинал като водата. Малък кайман се показа на брега.