— В джунглата човек винаги трябва да е предпазлив – обясни Ваджуви. – Вслушвам се в сънищата си. Ако съм имал сън за опасност, оставам си в селото. На белите им се случват много злополуки, защото не вярват на сънищата си.
Шингуано са прочути с това, че ловят риба с лъкове и стрели. Телата им са изпънати като струни на носа на кануто – поза, която Джак и Рали развълнувано са запечатали с фотоапарат и са изпратили образите на Музея на американските индианци. Само че Ваджуви и синът му извадиха въдици и поставиха стръв на кукичките. Метнаха кордите над главите си като ласо и пратиха кукичките в центъра на лагуната.
Докато Ваджуви притегляше кордата си, посочи към брега и каза:
— Ето там нагоре е мястото, където бяха изровени костите. Но не бяха костите на Фосет, а на дядо ми.
— На дядо ти? – смаях се.
— Да. Казваше се Мугика. Вече беше умрял, когато Орландо Виляс Боас взе да разпитва за Фосет. Орландо искаше да ни защити от белите хора, които прииждаха, и каза на калапало: „Ако намерите висок скелет, ще дам на всеки от вас пушка“. Дядо ми беше един от най-високите хора в селото. Затова няколко души решиха да изкопаят костите му, да ги погребат тук, край лагуната, и да казваме, че са на Фосет.
Докато говореше, кордата на сина му се опъна. Той му помогна да я навие и от водата изскочи сребристобяла риба, като се мяташе лудешки на куката. Наведох се да я видя по-добре, но Ваджуви ме избута да не преча и взе да я налага с пръчка.
— Пираня – каза.
Погледнах към рибата с ниско разположената й челюст, просната върху алуминиевото дъно на лодката. Ваджуви разтвори устата й с нож и се показаха сключените й остри зъби – зъби, които някога индианците използвали, за да остъргват плътта си при ритуали за пречистване. След като откачи кукичката, продължи да разказва.
— Баща ми Таджуи беше заминал по това време и страшно се разгневи, като научи какво са направили хората ни. Но костите вече бяха отнесени.
И други сведения потвърждаваха тази история. Както Брайън Фосет отбелязва навремето, мнозина калапало предлагат противоречащи си версии за това как са убити изследователите: някои твърдят, че с тояги, други – че били простреляни със стрели от разстояние. Освен това калапало настояват, че Фосет бил убит, защото не донесъл никакви дарове и зашлевил момченце, а това е в пълен разрез с характера на Фосет, известен с неизменно благото си отношение към индианците. И още нещо по-съществено: бях открил вътрешен доклад в архивите на Кралския институт по антропология в Лондон, където бяха изследвани костите. Той гласеше:
„Горната челюст дава най-красноречивото доказателство, че тези човешки останки не принадлежат на полковник Фосет, от когото за щастие разполагаме с изкуствено горно чене, налично за сравнение. Знае се, че полковник Фосет е бил висок сто осемдесет и седем сантиметра. Ръстът на мъжа, чиито останки са донесени в Англия, е бил около сто и седемдесет сантиметра.“
— Иска ми се да си получа костите обратно и да ги погреба където им е мястото – каза Ваджуви.
След като наловиха половин дузина пирани, приближихме се към брега. Ваджуви събра съчки и запали огън. Без да одере пираните, ги постави върху дървата, изпече ги от едната страна, после от другата. После постави загорялата риба върху подложка от листа и измъкна няколко парчета от костта. Уви рибата в бейджу, подобна на палачинка питка, направена от брашно от маниока, и подаде сандвич на всеки от нас. Докато ядяхме, той заговори:
— Ще ти разкажа какво ми разправиха родителите ми за истинската съдба на англичаните. Вярно е, че са били тук. Били трима и никой не знаел кои са и защо са дошли. Нямали добичета, носели товара си на гръб. Главният между тях бил възрастен, другите двама били млади. Били гладни и уморени от дългото ходене и хората от селото ги нахранили с риба и бейджу. В замяна на гостоприемството англичаните им дали кукички за въдици, каквито никой не бил виждал дотогава. И ножове. Накрая старият човек казал: „Вече трябва да тръгваме“. Нашите хора попитали: „Накъде ще вървите?“. А те отвърнали: „Нататък, на изток“. Нашите предупредили: „Натам никой не ходи. Това е територия на опасни индианци. Ще ви убият“. Но старият си държал на своето. И тръгнали в тази посока. – Ваджуви посочи на изток и поклати глава. – В онези дни никой не припарвал нататък – каза.
Разказа как в продължение на няколко дни калапало виждали пушек над дърветата – от лагерния огън на Фосет, – но на петия ден изчезнал. Калапало се притеснили, че нещо им се е случило, и група се опитала да открие лагера им. Но от англичаните нямало следа.