Здравето на Нина бързо се влошава и тя казва на Брайън, че трябва да му даде нещо важно. Отваря сандък, където са всички дневници и работни бележници на Фосет. „Дойде време да ти предам всички документи, които притежавам“, промълвява.
Макар че Брайън още няма четийресет години, животът му е белязан от смъртта: не само е изгубил баща си и брат си, а първата му жена умира от диабет, когато е бременна в седмия месец. Оженил се е повторно, но няма деца и често го нападат пристъпи на „дива и безнадеждна мъка“.
Брайън гледа сега книжата на баща си, които описва като „тъжни реликви от нещастие, чиято природа не ни е дадено да познаем“. През следващите дни носи документите със себе си на работа. След повече от двайсет години като железопътен инженер се чувства отегчен и неспокоен. „Имам чувството, че си пропилявам живота, като всеки ден отивам в противния кабинет, подписвам куп глупави книжа и отново шофирам обратно – споделя той с Джоун. – Всичко това наникъде не води. Други откриват безсмъртието в децата си. А на мен и това ми е отречено.“
През обедната почивка той чете книжата на баща си, представя си Фосет на неговата експедиция и как споделя с него трудностите, вижда през погледа му голямата цел. Брайън е бил оскърбен, че не е избран за експедицията и навремето е проявявал малко интерес към работата на баща си. Сега е изцяло погълнат от нея. Решава да напусне работа и да обедини фрагментарните записки в сборник под название „Изследователските начинания на Фосет“. Докато работи неуморно над ръкописа, Брайън казва на майка си:
— Татко изглежда тъй близо до мен, сякаш си сътрудничим с него за посоката, която да поеме. Естествено, на моменти сърцето ми силно се свива.
Когато Брайън завършва материала в първоначален вариант през април 1952 година, дава копие на Нина с думите:
— Мисля, че е наистина монументален труд и че татко би се гордял.
Легнала в леглото, Нина прелиства страниците.
„Просто не можех да го оставя – пише на Джоун. – След вечеря си легнах и четох до четири през нощта.“ Има чувството, че съпругът й е до нея, всички спомени за него и Джак нахлуват в съзнанието й. Когато завършва ръкописа, възкликва: „Браво! Браво!“.
Книгата е публикувана през 1953 година и се превръща в международна сензация. Оценена е високо от Греъм Грийн и Харолд Никълсън. Скоро след това Нина умира на осемдесет и четири годишна възраст. Брайън и Джоун вече не са в състояние да се грижат за нея и тя е отседнала в бедняшки пансион в Брайтън, Англия, страдаща от деменция и почти без никакви средства. Както отбелязва наблюдател, жертвала е живота си за мъжа си и неговата памет.
В началото на 50-те години Брайън решава да проведе своя експедиция в издирване на изчезналите изследователи. Подозира, че баща му, който би трябвало да наближава 90, е мъртъв, а Рали, поради страданията си, е починал малко след като са напуснали лагера „Умрял кон“. Ала Джак – той е в сърцевината на съмненията, глождещи Брайън. Ами ако е оцелял? Все пак Джак е млад и силен по време на изчезването им. Брайън праща писмо до британското посолство в Бразилия и моли за съдействие да му бъде разрешена спасителна експедиция. Обяснява, че никой не е обявил брат му за мъртъв в юридически смисъл и че той самият не би могъл да го направи, „без да съм удовлетворен, че е сторено всичко възможно“. Нещо повече, „такава мисия би могла да доведе до връщането в страната му на човек, изчезнал преди трийсет години“. Британските дипломати смятат Брайън за „също толкова побъркан като баща му“ и отказват да съдействат за неговото „самоубийство“.
Но Брайън не се отказва от плановете си и се качва на кораб за Бразилия. Пристигането му там предизвиква медийна буря. „Британец е тръгнал да издирва изгубените си баща и брат в джунглата“, обявява „Чикаго Дейли Трибюн“. Брайън си купува облекло за изследовател и носи със себе си скицник и работен бележник. Бразилец, който е бил приятел на баща му, ахва, като вижда Брайън.
— Но... но... аз те мислех за мъртъв! – възкликва.
Брайън осведомява сестра си, че се превръща в изследовател противно на природата си, но му е ясно, че няма да издържи на броденето из пустошта. Вместо това решава да разчита на средствата, въведени за пръв път от доктор Райс десетилетия по-рано, които сега са по-достъпни финансово. Наема малък витлов самолет с пилот и с него лети над джунглата. Разпръсква хиляди листовки, които валят над дърветата като сняг. В тях се пита: „Ти Джак Фосет ли си? Ако отговорът е „да“, вдигни в този знак ръце над главата си. Можеш ли да контролираш индианците, ако се приземим?“.