Преди да тръгнем с Паоло, бизнесменът ни предупреди:
— Никога няма да откриете Z, докато го търсите в този свят.
Скоро след срещата ни с племето калапало за пръв път се замислих за прекратяване на издирването си. И двамата с Паоло бяхме уморени, нахапани от комари и бяхме започнали да се караме. Освен това ме бе нападнало тежко стомашно страдание, най-вероятно паразит. Една сутрин се измъкнах от селото на калапало със сателитния телефон, който бях взел със себе си. Паоло ме беше посъветвал да не огласявам, че го имам, и аз го понесох в малка чанта в джунглата. Приведен сред листа и увивна растителност, извадих телефона и се опитах да хвана сигнал. След няколко несполучливи опита получих такъв и позвъних у дома.
— Дейвид, ти ли си това? – попита насреща Кира.
— Да. Да, аз съм – отвърнах. – Как си? Как е Закари?
— Не те чувам много добре. Къде си?
Погледнах нагоре към балдахина от клони.
— Нейде в поречието на Шингу.
— Добре ли си?
— Стомахът ми е малко разбъркан, иначе съм добре. Лисвате ми.
— Закари иска да ти каже нещо.
Миг по-късно чух сина си да бърбори неразбираемо.
— Закари, татко е – казах.
— Тати – избъбри той.
— Да, тати.
— Взе да нарича телефона „тати“ – обясни жена ми, като взе отново слушалката. – Кога се прибираш у дома?
— Скоро.
— Не ни е лесно тук.
— Знам. Съжалявам. – Докато говорех, чух някой да приближава. – Трябва да затварям – казах внезапно.
— Какво става?
— Някой идва.
Преди тя да е успяла да отвърне нещо, затворих и пъхнах телефона в чантата. В същия миг се появи млад индианец и аз го последвах обратно до селото. Същата нощ, докато лежах в хамака си, мислех си за онова, което Брайън Фосет е казал за втората си жена след своята експедиция. „Тя имаше само мен – посочва той. – Не беше нужно да възниква подобна ситуация. Аз я избрах по своя воля и съвсем егоистично, като не помислих какво би означавала за нея решимостта ми да преследвам идея докрай.“
Вече знаех, че разполагам с достатъчно материал за книгата си. Узнал бях за костите на дядото на Ваджуви. Чул бях устното предание на калапало. Реконструирал бях ранните години на Фосет, обучението му в Кралското географско дружество и последната му експедиция. Но в повествованието имаше празнини, които все още ме преследваха. Често бях чувал за биографи, обсебени до вманиачаване от обектите си, опитвали се години наред да проследят всяка тяхна стъпка и напълно да се впишат в света им, само за да стигнат до пристъпи на ярост и отчаяние, защото на някакво ниво хората си остават непознаваеми. Аспекти от характера им, части от биографията им са непроницаеми. Питах се какво се е случило с Фосет и спътниците му, след като калапало са видели огънят им да загасва. Чудех се дали изследователите са били убити от индианци и ако е било така, от кои точно. Минаваше ми през ума дали Джак не е стигнал момент, в който да се усъмни в преценката на баща си, дали Фосет не е станал свидетел как синът му умира и не си е казал „Какво сторих?“. Но най-много ме занимаваше мисълта дали действително съществува Z. Не е ли, както Брайън Фосет се е опасявал, сътворен във въображението на баща му или може би в колективното въображение на всички нас? Завършената история на Фосет, изглежда, завинаги щеше да витае нейде отвъд хоризонта: един скрит метрополис от думи и абзаци, мой собствен Z. Както Къминс, служила за проводник на Фосет, казва: „Моята история е изгубена. Ала суетата на човешката душа води до опити тя да бъде разкрита и представена пред света“.
Логичното решение би било да се откажа и да се прибера у дома. Ала си мислех, че е останал един последен човек, който би могъл да знае нещо повече: Майкъл Хекънбъргър, археологът от Университета на Флорида, с когото Джеймс Питърсън ми препоръча да се свържа. По време на краткия ни телефонен разговор Хекънбъргър ми каза, че е съгласен да се види с мен в селото на куикуро, което беше северно от територията на калапало. Чувал бях слухове от други антрополози, че Хекънбъргър е прекарал толкова много време в Шингу, че вече бил осиновен от вожда на куикуро и имал своя собствена колиба в селото. Ако някой бе могъл да улови фрагментарни следи или легенда за последните дни на Фосет, то това щеше да е той. Затова реших да упорствам въпреки предупреждението на Брайън Фосет към ентусиасти „да престанат да пропиляват живота си заради мираж“.