Когато съобщих на Паоло, той ме погледна странно – означаваше отиване до мястото, където Джеймс Линч и хората му са били пленени през 1996 година. Може би от чувство за дълг или поради примирение Паоло отговори: „Както кажеш“, и се зае да товари багажа ни в алуминиевото кану на калапало. Ваджуви се съгласи да ни служи като водач и поехме по река Кулуене. Беше валяло през повечето от предишната нощ и водата се разливаше в граничещата с нея гора. Обикновено с Паоло разговаряхме оживено за издирването си, но този път седяхме в мълчание.
След няколко часа лодката приближи хълмче, на което момче индианче седеше и ловеше риба. Ваджуви насочи лодката към брега и изключи мотора.
— Пристигнахме ли? – попитах го.
— Селото е навътре в сушата – отговори той. – Оттук нататък трябва да вървите.
С Паоло разтоварихме чантите и кутиите си с храна и се сбогувахме с Ваджуви. Гледахме как лодката му се скри зад завой в реката. Багажът ни бе твърде много за носене и Паоло попита момчето дали може да ни услужи с велосипеда си, който беше подпрян на едно дърво. Момчето се съгласи и Паоло ми поръча да чакам там, докато той се върне с помощници. Замина, а аз седнах под една палма и загледах как момчето мяташе кордата и после я притегляше.
Мина час, без да се появи никой откъм селото. Изправих се и се загледах към пътеката – беше просто кал, заобиколена с избуяла трева и храсти. Минаваше пладне, когато се зададоха четири момчета на велосипеди. Привързаха багажа към тях, но нямаше място за голям кашон, който тежеше към двайсет килограма, нито за чантата ми с компютъра, така че ги понесох сам. На смесица от португалски, куикуро и пантомима момчетата ми обясниха, че ще се видим в селото, и изчезнаха по пътеката на паянтовите си велосипеди.
С кашона на рамо и чантата с компютъра в ръка ги последвах пеша и сам. Пътеката се виеше през частично потопена под вода мангрова горичка. Не бях сигурен в коя посока да поема и тръгнах надясно, където ми се стори, че виждам утъпкана трева. Вървях близо час, но нямаше следа от никого. Кашонът на рамото ми все повече ми натежаваше, както и чантата с лаптопа, която сред мангровите дървета изглеждаше като някакъв абсурден атрибут на съвременния пътешественик. Зачудих се дали да не ги оставя някъде, но така и не открих сухо място.
От време на време се подхлъзвах в калта и падах на колене във водата. Трънаци деряха ръцете и краката ми и по тях се застича кръв. Крещях името на Паоло, но не идеше никакъв отговор. Изтощен открих туфа трева, която беше само на няколко сантиметра под нивото на водата, и приседнах. Гащите ми се напълниха с вода, докато слушах жабите. Слънцето напичаше лицето и ръцете ми и се плисках с кална вода в напразен опит да се разхладя. Тъкмо тогава извадих от джоба си картата на Шингу, на която с Паоло бяхме очертали маршрута си. Буквата „z“ в средата внезапно изглеждаше напълно нелепа и аз започнах да ругая Фосет. Ругах го заради Джак и Рали. Ругах го заради Мъри, Ратин и Уинтън. Ругах го също заради себе си.
След известно време се изправих и се опитах да намеря правилната пътека. Вървях и вървях. На едно място водата стигна до кръста ми и се наложи да вдигна чантата и кашона над главата си. Всеки път, като си помислех, че съм стигнал края на мангровата горичка, пред мен изникваше нова растителност – големи участъци от високи мокри тръстики с облаци от комари над тях, които ме ядяха безпощадно.
Плеснах комар на врата си, когато чух шум в далечина. Спрях, но не видях нищо. Направих още една крачка и шумът се усили. Отново извиках Паоло.
И тогава го чух отново – странно кудкудякане, почти като смях. Нещо тъмно се стрелна през високата трева, после друго и друго. Приближаваха.
— Кой е там? – попитах на португалски.
Друг шум се разнесе зад гърба ми и аз се извъртях рязко. Тревата шумолеше, макар да нямаше вятър. Завървях по-бързо, но водата ставаше по-дълбока и по-широка, вече напомняше езеро. Обходих с поглед брега му, докато видях завряно под един храст алуминиево кану. Нямаше гребло, но аз стоварих в него кашона и чантата си и се качих задъхан. Тогава отново чух шума и рипнах на крака. Измежду високите тръстики изскочиха десетина-двайсет голи деца. Вкопчиха се в кануто и ме забутаха през езерото, като по целия път пищяха от смях. Когато стигнахме брега, слязох от кануто и децата ме последваха по пътека. Бяхме стигнали до селото на куикуро.