Паоло седеше под сянката на най-близката колиба.
— Съжалявам, че не се върнах да те взема – каза. – Не ми бяха останали никакви сили.
Пиеше вода от купа. Подаде ми я и макар водата да не беше преварена, изпих я жадно и я оставих да се стече по врата ми.
— Вече имаш, кажи-речи, реална представа какво му е било на Фосет – подхвърли той. – Сега се прибираме у дома, нали?
Преди да успея да отговоря, дойде индианец куикуро и ни каза да го последваме. За момент се поколебах, после тръгнах след него през прашен централен площад с диаметър около двеста и петдесет метра – най-големия в Шингу, както ме осведомиха. Наскоро бе имало два пожара и голяма част от селището бе станало на пепел. Индианецът спря пред една от оцелелите къщи и ни каза да влезем. Близо до вратата видях великолепни глинени скулптури – една на жаба и една на ягуар. Разглеждах ги с възхищение, когато от сенките излезе огромен мъж. Имаше телосложението на Тамакафи, митичния воин Шингуано, който според легендата имал колосално тяло, ръцете му били плътни колкото бедра, а бедрата му – колкото гръден кош. Мъжът носеше само тънък бански костюм и беше подстриган на паница, но така строгото му лице изглеждаше само още по-внушително.
— Аз съм Афукака – съобщи с изненадващо мек и премерен глас. Ясно беше, че е вождът на племето. Предложи на мен и Паоло обяд – по купичка риба и ориз, сервирани от двете му жени, които бяха сестри. Изглеждаше заинтересуван от външния свят и ми зададе много въпроси за Ню Йорк, за небостъргачите и ресторантите.
Докато говорехме, в колибата нахлуха мелодични звуци. Обърнах се към вратата, през която влязоха група жени танцьорки и мъже с бамбукови флейти. Мъжете бяха голи и телата им бяха покрити със сложни рисунки на риби, костенурки и анаконди, виещи се около ръцете и краката им в оранжеви, жълти и червени багри, лъснали от пот. Около очите на повечето имаше кръгове от черна боя, подобни на домино. Главите им бяха украсени с големи цветни пера.
Групата влезе в колибата и заобиколи мен, Паоло и Афукака. Мъжете направиха по две крачки напред, после се върнаха назад, отново излязоха напред, като през цялото време надуваха флейтите си, някои от които бяха по три метра дълги. Няколко млади момичета с дълги черни коси танцуваха покрай тях с ръце, преметнати на раменете на танцьорката пред тях, и така образуваха верига. Те също бяха голи, с изключение на нанизи от охлювни черупки около шиите и триъгълник от плат върху дървесна кора – „улури“, – който покриваше слабините им. Някои бяха минали периода на изолация при влизане в пубертета. Телата им бяха по-светли от тези на мъжете. Огърлиците им потракваха в ритъма на музиката, докато движеха стъпала. Групата ни обиколи няколко пъти, после се изниза през вратата и изчезна на площада, а звуците от флейти заглъхнаха, когато музикантите и танцьорите влязоха в следващата колиба.
Попитах Афукака за ритуала и той ми обясни, че имало фестивал на духовете на рибата.
— Това е начин да общуваме с духовете – каза. – Имаме стотици церемонии и всичките са красиви.
След известно време споменах Фосет. Афукака буквално повтори думите на вожда на калапало.
— Трябва да са ги убили войнствените индианци – рече.
Наистина изглеждаше вероятно някое от по-враждебните племена в региона – суйя, както беше предположил Алойке, или каяпо, или шаванте – да е убило членовете на групата. Нямаше как и тримата да са умрели от глад предвид таланта на Фосет да оцелява в джунглата за продължителни периоди от време. Явно нищо по-конкретно нямаше да науча и внезапно ме обзе примирение.
— Само гората знае всичко – заключи Паоло.
Докато разговаряхме, се появи любопитна фигура. Кожата му беше бяла, макар че на места бе опърлена до алено от слънцето, и имаше сплъстена руса коса. Носеше безформени шорти, нямаше риза и държеше в ръка мачете. Беше Майкъл Хекънбъргър.
— Добрахте се, значи – каза с усмивка, като погледна мокрите ми мръсни дрехи.
Онова, което бях чул, се оказа истина: той беше осиновен от Афукака, който му бе построил колиба до своя дом. Хекънбъргър обясни, че извършвал тук проучвания вече от тринайсет години с кратки прекъсвания. През това време бе препатил едва ли не от всичко – от малария до вирулентни бактерии, от които кожата му се обелила. По едно време тялото му било нападнато от червеи като това на Мъри.
— Доста ужасно беше – призна Хекънбъргър.
Поради разпространената идея, че Амазонка е фалшив рай, повечето археолози отдавна бяха напуснали отдалечения регион на Шингу.