— Приели са, че е археологическа черна дупка – обясни Хекънбъргър, като добави, че Фосет е бил изключението. – Много съм заинтригуван от него и работата му през онзи период – каза. – Бил е наистина легендарна фигура. Всеки, който пристига тук с кану или пеша по време, когато се знае, че някои индианци ще се опитат да... – Той млъкна по средата на изречението.
После каза как е лесно Фосет да бъде отписан като „превъртял чудак“; липсвали са му методологията и инструментите на съвременен археолог и никога не е оспорил аксиомата, че всеки изгубен град в басейна на Амазонка непременно трябва да има европейски корени. Ала макар Фосет да е бил аматьор, продължи той, могъл е да види нещата по-ясно от много професионални учени.
— Искам да ви покажа нещо – съобщи Хекънбъргър в един момент.
Като държеше мачетето пред себе си, поведе мен, Паоло и Афукака в гората, като режеше ластари от клоните, протягащи се напред в борба да уловят слънчевите лъчи. След като вървяхме около километър и половина, стигнахме до място, където гората бе по-рядка. Хекънбъргър посочи към земята с мачетето.
— Виждате ли как почвата е хлътнала? – попита.
И наистина, теренът като че се спускаше в склон, после отново се издигаше, сякаш някой бе изкопал огромен канал.
— Това е защитен ров – обясни. – Отпреди близо деветстотин години.
С Паоло се опитахме да проследим контурите на рова, които се движеха в почти идеален кръг през гората. Хекънбъргър обясни, че първоначално ровът е бил дълбок между четири и пет и половина метра и широк някъде към десет метра. Диаметърът му беше близо километър и половина. Помислих си за дългите дълбоки ровове, изграждани от духа Фици-Фици около селищата.
— Куикуро са знаели за съществуването им, но не са били наясно, че техните предци са ги изградили – каза Хекънбъргър.
Афукака, който беше помагал при разкопките, добави:
— Мислехме, че са дело на духовете.
Хекънбъргър отиде до една квадратна дупка, където беше разкопал част от рова. С Паоло и вожда надникнахме над ръба й. Оголената почва, в контраст с другите части на гората, беше тъмна, почти черна. Чрез радиокарбоново датиране Хекънбъргър бе определил, че изкопът е направен някъде около 1200 година. Посочи с върха на мачетето си към дъното на дупката, където сякаш имаше ров в рова.
— Тук са разположили стената от колове – обясни.
— Стена? – учудих се.
Хекънбъргър се усмихна и продължи:
— Навсякъде из изкопа се забелязват фуниевидни форми на еднакво отстояние. Има само две обяснения. Или в тях са били разположени капани, или нещо е било забито – колове от стволове на дървета например.
Каза, че идеята за капани, в които да попаднат нахлуващите врагове, не е много вероятна, тъй като тогава и самите хора, които ровът е трябвало да предпазва, биха били в опасност. Нещо повече, когато изучавал рова заедно с Афукака, вождът му разправил легенда за куикуро, които избягали от друго село, като прескочили през голяма дървена ограда и ров.
И все пак не откривах логиката във всичко това. Защо му беше на някого да дълбае ров и да издига ограда насред пустошта?
— Та тук няма нищо – казах.
Хекънбъргър не отговори, а се наведе, взе да рови в пръстта и измъхна парче вкоравена глина с жлебове по ръбовете. Вдигна го към светлината.
— Счупен керамичен съд – каза. – Има ги навсякъде.
Докато гледах и към други чирепи, подаващи се от земята, си припомних как Фосет е настоявал, че по някои възвишения в Амазонка „само да копнеш, и излиза изобилие от древни съдове“.
Хекънбъргър обясни, че стоим посред огромно антично селище.
— Горкият Фосет, толкова близо е бил – обади се Паоло.
Селището се намираше точно в района, където Фосет е предполагал, че ще бъде. Но било разбираемо, че не е могъл да го види, продължи Хекънбъргър.
— В джунглата няма много камък и повечето от селището е било изградено с органични материали – дърво, палмови листа и пръст, – които се разлагат. Но започнеш ли разкопки в района, буквално си стъписан от това, което виждаш.
Отново ни поведе през гората, като показваше очевидни останки от мащабен, изграден от човешка ръка пейзаж. Ровът не беше един, имаше цели три, организирани в концентрични кръгове. В средата бе разположен гигантски кръгъл площад, където растителността носеше различен характер от тази в останалата гора, тъй като някога е била изкоренена. Личаха и следи от сгради, където почвата бе по-плътна и по-тъмна, обогатена от разложени боклуци и човешки отпадъци.
Докато обикаляхме наоколо, забелязах насип, простиращ се навътре в гората по права линия. Хекънбъргър обясни, че това бил бордюр на път.