Докато се връщахме към селото на куикуро, Хекънбъгър спря на ръба на площада и ми поръча да го разгледам внимателно. Каза ми, че цивилизацията, строила гигантските селища, е била почти напълно заличена. Но оцелели малък брой потомци и без съмнение ние се намирахме сред тях. Каза, че в продължение на хиляда години шингуано са поддържали художествени и културни традиции от тази много напреднала и високоструктурирана цивилизация. Осведоми ме, че например днешното село Куикуро все така е организирано около възлови точки от изток на запад и че пътеките му сключват прави ъгли, макар жителите му вече да не знаят защо това е предпочитаният модел. Хекънбъргър добави, че е взел парче керамика от руините и го е показал на местен грънчар. Било толкова подобно на днешните съдове с боядисаната си външна страна и червеникава глина, та грънчарят настоявал, че е правено съвсем наскоро.
Когато вече бяхме в къщата на вожда, Хекънбъргър взе съвременен керамичен съд и прекара пръсти по ръба му, където имаше жлебчета.
— Те са, за да се отстраняват токсините от маниока чрез варене – обясни. Беше открил такива и в древните съдове. – Това означава, че преди хиляда години хората от тази цивилизация са имали същия режим на хранене.
Затърси из къщата паралели между древната цивилизация и днешните останки от нея: глинените статуи, тръстиковите стени и покриви, памучните хамаци.
— Искрено казано, не вярвам, че някъде по света, където няма писана история, приемствеността е по-ярко изразена, отколкото е тук – заяви Хекънбъргър.
Някои от музикантите и танцьорите обикаляха в кръг площада и Хекънбъргър отбеляза, че навсякъде в селото Куикуро „миналото може да се види в настоящето“. Започнах да си представям флейтистите и танцьорките на един от някогашните площади. Виждах ги да живеят в подобни на могили двуетажни къщи, не безразборно разпръснати, а строени в редове, където жените тъкат хамаци и пекат с брашно от маниока, където тийнейджъри от двата пола са държани в изолация, та да учат ритуалите на предците си. Представях си флейтистите и танцьорките да пресичат охранителни ровове, да минават през високи дървени огради, да отиват от едно село в друго по широки булеварди и мостове.
Музикантите ни приближиха и Хекънбъргър каза нещо за флейтите, но аз вече не чувах гласа му през звуците. За миг зърнах онзи изчезнал свят, сякаш беше пред мен. Z.
БЛАГОДАРНОСТИ
Изпитвам благодарност към много хора, които дадоха приноса си за този проект. Внучката на Фосет Ролет дьо Монте-Герен и правнучката му Изабел великодушно ми предоставиха достъп до дневниците, писмата и снимките на Фосет. Доктор Питър Фортескю, деветдесет и пет годишният племенник на Пърси Фосет, ми даде екземпляр от своите непубликувани мемоари; ясно си спомняше как като момче видял Пърси и Джак Фосет на тържествена вечеря по случай изпращането им за тяхното пътуване до басейна на Амазонка. Две от децата на Хенри Костин – Майкъл и Мери – споделиха спомени за баща си и ми показаха личните му писма. Ан Макдоналд, братовчедка на Рали Римъл, ми предостави последните му писма до дома. Робърт Темпъл, изпълнител на литературното завещание на Едуард Дъглас Фосет, и Оливия, съпругата на Робърт, хвърлиха светлина върху забележителния живот на по-големия брат на Пърси. Марк, синът на Джордж Милър Дайът, и Джон Д. Фарингтън, племенник на доктор Алегзандър Хамилтън Райс, ми разказаха важни моменти от начинанията на своите роднини. Джеймс Линч ми описа собственото си пътешествие, изпълнено с мъчителни преживявания.
В голям дълг съм и към редица научни институции и невероятните им служители. Най-вече искам да благодаря на Сара Стронг, Джули Карингтън, Джейми Оуен и на всички останали в Кралското географско дружество; на Морис Пол Евънс от Кралския артилерийски музей; на Питър Луис от Американското географско дружество; на Вира Фейлас от Националната библиотека на Бразилия; на Шийла Маккензи от Националната библиотека на Шотландия; на Норуд Кър и Мери Джо Скот от Департамента по архиви и история на Алабама; и на Елизабет Дън от Библиотеката за редки книги, ръкописи и специални колекции към Университета „Дюк“.
Никога не бих се измъкнал от джунглата без моя прекрасен и весел водач Паоло Пинадже. Признателен съм и на индианците от племената бакаири, калапало и куикуро, задето ме приеха в селищата си и ми разказваха не само за Фосет, а и за своята богата история и култура.
За да получа знания за амазонската археология и география, черпих от мъдростта на няколко учени: Елън Басо, Уилям Деневан, Кларк Ериксън, Сузана Хехт, Едуардо Невес, Ана Рузвелт и Нийл Уайтхед – но те не носят никаква отговорност за думите ми. Специални благодарности бих желал да изкажа на Джеймс Питърсън, който бе убит в амазонската джунгла малко след като разговаряхме – светът бе лишен от блестящ учен и невероятно благороден човек. Излишно е да казвам, че тази книга щеше да има много по-различен финал, ако не беше археологът Майкъл Хекънбъргър, талантлив и безстрашен учен, който е сторил толкова много да хвърли светлина върху древните цивилизации на Амазония.