Беше една януарска вечер на 2005 година и тя сервираше в кухнята студени сусамови нудли от китайския ресторант „Хунан Дилайт“.
— Било е само преди осемдесет години.
— И какво, ще търсиш някой, дето е изчезнал преди осемдесет години?
— В общи линии това е идеята.
— И как ще знаеш къде изобщо да търсиш?
— Това още не съм го избистрил.
Съпругата ми, която е продуцент в новинарското предаване „60 минути“ и е забележително здравомислещ човек, постави чиниите на масата и ме зачака да обясня.
— Не е като да съм първият, дето ще замине – добавих. – Стотици други са го правили.
— И какво им се е случило?
Лапнах от нудлите и се поколебах.
— Много от тях са изчезнали.
Тя прикова поглед в мен за дълъг момент.
— Надявам се, че знаеш какво правиш.
Уверих я, че няма да се втурна към Шингу на бегом, не и преди да съм уточнил откъде да започна маршрута си. Най-неотдавнашните експедиции бяха разчитали на координатите на Лагера на мъртвия кон, съдържащи се в „Изследователските начинания на Фосет“, но предвид сложните маневри на полковника да се прикрива, изглеждаше странно, че лагерът можеше да бъде намерен толкова лесно. Вярно, че Фосет бе водил стриктно записки за експедициите си, но най-важните му документи бяха или изгубени, или семейството му не им даваше гласност. Все пак част от кореспонденцията му, както и дневници на членове на експедициите му бяха попаднали в британските архиви. И тъй, преди да се гмурна в джунглата, се отправих към Англия, за да видя ще мога ли да окрия нещо повече за ревниво пазения в тайна маршрут на Фосет и за самия човек, който като че през 1925 година бе изчезнал от лицето на земята.
4. Заровено съкровище
Пърси Харисън Фосет рядко се е чувствал тъй жив или по-скоро никога.
Годината е 1888-а и той е двайсет и една годишен лейтенант от Кралската артилерия. Току-що е получил едномесечен отпуск от гарнизона си в британската колония Цейлон и е издокаран в колосана бяла униформа със златни копчета и островръх шлем с каишка под брадичката. Ала дори с пушка и сабя пак има вид на момче – „най-неопереният“ сред младите офицери, така се нарича сам.
Отива в бунгалото си във Форт Фредерик с изглед към искрящите сини води на пристанището в Тринкомале. Фосет, страстен любител на кучета, съжителства със седем фокстериера, които по онова време често следват офицер в битка. Разравя се из местните артефакти, задръстили жилището му, да търси писмо, което е скътал. И ето го него, със странни завъртени букви, изписани с лилаво мастило. Фосет е получил бележката от колониален администратор, а на него на свой ред я е дал селски старейшина, дължащ му услуга. Както Фосет пише по-късно в дневника си, към загадъчния ръкопис е прикрепено послание на английски, което гласи, че в град Бадула във вътрешността на острова има равнина, покрита в единия си край със скали. На синхалски мястото понякога е наричано Гала-пита-Гала – „Камък върху камък“. Текстът продължава така:
„Под тези скали има пещера, в която някога се е влизало лесно, но сега подходът е затруднен, тъй като входът е скрит от камъни, джунгла и високи треви. Понякога там обикалят леопарди. В тази скала има съкровище – нешлифовани скъпоценни камъни и злато – в размери, по-големи от притежанията на много крале.“
Макар Цейлон (днешна Шри Ланка) да е прочут като „съкровищницата на Индийския океан“, колониалният администратор се отнася с крайно недоверие към тази твърде фантастична история и предава документите на Фосет, защото предполага, че може да му се сторят интересни. Фосет няма представа как да ги тълкува – нищо чудно да са уловка за наивници. Но за разлика от повечето произхождащи от аристокрацията офицери, той разполага с малко средства. „За един безпаричен лейтенант от артилерията – пише по-късно – идеята за съкровище бе твърде привлекателна, та да бъде пренебрегната.“ Също така е шанс да се махне от базата с бялата й управляваща каста, умален модел на английското общество с неговата привилегирована класа – общество, което под лустрото на социална почтеност винаги крие за Фосет един вид дикенсовски ужаси.
Баща му, капитан Едуард Бойд Фосет, е викториански аристократ, член на близкия кръг на Уелския принц и един от прославените играчи на крикет в империята. Ала в младите си години се докарва до алкохолизъм – прякорът му е Електрическата крушка, тъй като носът му е подпухнал и червен от алкохола – и освен че хойка необуздано, пропилява семейното богатство. Години по-късно сродник, опитващ се да го представи във възможно най-добра светлина, определя капитан Фосет като „човек, неоткрил приложение за големите си способности и кривнал от пътя... възпитаник на колежа „Балиол“ в Оксфорд, отличен спортист... яхтсмен, очарователен и духовит, флигел-адютант на Уелския принц (който впоследствие наследява на трона кралица Виктория като Едуард VII). Пропилява две солидни състояния, пренебрегва съпругата и децата си и поради разпътния си начин на живот и пристрастеност към алкохола умира от туберкулоза на четийресет и пет годишна възраст“.