При всякакви обстоятелства е трудно да се изследва този регион, но през ноември, когато започва дъждовният сезон, той става практически непроходим. Вълни – включително ежемесечната приливна вълна със скорост двайсет и четири километра в час, наричана „поророка“, или „големият рев“ – се разбиват в брега. При Белем Амазонка често се издига на три и половина метра; при Икитос – на шест метра; при Обидуш – на десет метра и половина. Мадейра, най-дългият приток на Амазонка, на моменти е дори по-пълноводна, като се издига над двайсет метра. След месеци на пълноводие много от тези и други реки преливат над бреговете си, водите им заливат тропическата гора, изкореняват растителност, отместват скали и трансформират южния басейн едва ли не в море в рамките на сушата, какъвто той е бил преди милиони години. После се показва слънцето и със своя пек пърли региона. Земята се напуква като от земетресение. Блата пресъхват и пираните остават в плитки локви да се самоизяждат помежду си. Тресавища се превръщат в поляни, острови стават хълмове.
Ето как настъпва сухият сезон в южния басейн на Амазонка още откакто някой помни. Така че експедицията от бразилски учени и авантюристи се отправя в джунглата през юни 1996 година. Търсят следи от полковник Пърси Фосет, изчезнал със сина си Джак и Рали Римъл преди повече от седемдесет години.
Експедицията е водена от четийресет и две годишен бразилски банкер на име Джеймс Линч. След като репортер му споменава за историята на Фосет, той изчита всичко, което успява да открие по темата. Научава, че изчезването на полковника през 1925 г. е шокирало света като „едно от най-обсъжданите подобни събития на съвремието“, както го нарича наблюдател. В продължение на пет месеца Фосет праща депеши, разнасяни през джунглата, намачкани и покрити с петна, от пратеници индианци. Като по магия те са препечатвани на телекси и разпращани по всички континенти – ранен пример на новинарски репортаж, разпространяван сред африканци, азиатци, австралийци и американци, вълнуващи се от едно и също събитие. Експедицията, пише един вестник, „завладя ума на всяко дете, мечтаещо за неоткрити земи“.
И внезапно известията секват. Линч прочита как Фосет е предупредил, че може да прекрати контакт за месеци, но минава година, после две и напрежението на обществеността расте. Дали Фосет и двамата младежи са държани в плен от индианците? Дали не са умрели от глад? Или пък са останали дотолкова запленени от Z, че не искат да се върнат? Вихрят се дебати в частни салони и в заведения; разменяни са телеграми между ведомства на най-високо ниво. На случая са посветени радиопиеси, романи (предполага се, че „Шепа прах“ на Ивлин Уо е повлиян от сагата на Фосет), стихотворения, документални творби, филми, марки, детски приказки, комикси, балади, театрални пиеси, графични романи и музейни сбирки. През 1933 година автор на пътеписи възкликва: „Около темата са се натрупали достатъчно легенди, та да се оформи нов самостоятелен клон на фолклора“. Фосет си извоюва място в аналите на изследователската дейност не с онова, което е разкрил на света, а с онова, което е скрил. Дал е обет да поднесе „голямото откритие на века“, а вместо това поражда „най-голямата изследователска мистерия на двайсети век“.
За свое изумление Линч научава, че десетки учени, изследователи и авантюристи се втурват в пустошта, решени да открият Фосет и спътниците му живи или мъртви и да се върнат с доказателство за Z. През февруари 1955 година „Ню Йорк Таймс“ пише, че изчезването на Фосет е предизвикало повече издирвания „от всички онези през вековете, целящи да открият приказната страна Елдорадо“. Някои групи загиват от глад и болести, други изпадат в отчаяние и се отказват, има и такива, избити от племената. А има и авантюристи, които тръгват да открият Фосет, но вместо това сами изчезват в горите, които пътешествениците отдавна са нарекли „зеления ад“. Тъй като много от търсачите заминават, без да вдигат шум, няма надеждна статистика за броя на загиналите. Но едно неотдавнашно проучване твърди, че те са не по-малко от сто.