„Напредваме бавно поради извънредно трудните условия. Броят на експедицията е над петдесет души. В момента е невъзможно да използваме хидроплан поради ниското ниво на водите. Целта на експедицията е постигната. Всичко е наред. Това съобщение е изпратено чрез безжичния предавател на експедицията. Райс.“
В друго съобщение се казва, че доктор Теодор Кох-Грюнберг, видният антрополог, придружаващ групата, се е разболял от малария и е починал. Доктор Райс съобщава по радиото, че се кани да вкара в действие хидроплана, който преди това се налага да бъде почистен от мравки, термити и паяци, покрили контролния пулт и кокпита като вулканична пепел.
Хората се притесняват какво би се случило, ако им се наложи аварийно кацане. Албърт Уилям Стивънс, известен с летенето си с балон и фотограф, отговарящ за снимки от въздуха, казва на Кралското географско дружество: „Ако не е над воден басейн, препоръчително е скачане с парашут, преди самолетът да се разбие в масивните дървета на гората; единствена надежда на летелите в него тогава ще е да намерят останките му и да си осигурят храна. С мачете и компас биха могли да се доберат до най-близката река, да си направят сал и да излязат от джунглата. То се знае, счупена ръка или крак биха означавали сигурна смърт“.
Накрая пълнят резервоара с гориво – достатъчно за около четири часа – и трима от членовете на експедицията се качват на самолета; пилотът стартира пропелера и машината с рев се издига в небето. Стивънс описва първия поглед на изследователите към джунглата от височина хиляда и седемстотин метра:
„Палмите, пръснати из гората долу, изглеждаха като стотици морски звезди на дъното на океан. С изключение на спирали, одеяла и облаци мъгла, издигаща се над многобройни невидими потоци, не се виждаше друго освен мрачната и като че безкрайна гора, зловеща в своето безмълвие и шир.“
Обикновено пилотът и още един член на групата летят в продължение на около три часа всяка сутрин, преди повишаването на температурата да причини прегряване на двигателя. За няколко седмици доктор Райс и екипът му оглеждат хиляди квадратни метри от басейна на Амазонка – немислимо голяма площ за изминаване пеша или дори с лодка. Освен други неща откриват, че реките Парима и Ориноко не извират от един и същ източник, както се предполага дотогава.
Веднъж пилотът вижда нещо да се движи помежду дърветата и се снишава към короните им. Това е група от „бели“ индианци яномами. Когато самолетът се приземява, доктор Райс се опитва да установи контакт, като предлага на индианците мъниста и носни кърпички. За разлика от случаите при предишните му експедиции този път хората от племето приемат даровете му. С членовете на екипа му прекарват няколко часа с тях и след това тръгват да напускат джунглата. Кралското географско дружество поръчва на радиолюбителя от Кейтърам да предаде техните „поздрави и благопожелания“.
Въпреки злощастната кончина на Кох-Грюнберг, експедицията е историческо постижение. В допълнение към картографски открития тя дава на човечеството нова гледна точка от небето към региона на Амазонка и променя баланса на силите, при който джунглата винаги е имала превес над неканените гости в нея. „Онези райони, където местните са враждебни или където физическите препятствия са практически непреодолими пеша – обявява доктор Райс, – бяха лесно и бързо обходени със самолета.“ Нещо повече, радиостанцията му е позволила да поддържа контакт с външния свят. („Няма вече самота в бразилската джунгла“, възвестява „Ню Йорк Таймс“.) Кралското географско дружество гордо съобщава в свой бюлетин за първата „радиокомуникация на дружеството с експедиция, изпълняваща задача“. В същото време дружеството признава, че е бил пресечен един вид Рубикон. „Дали е предимство да се отнема от славната романтика на неизвестността за експедиция чрез ежедневни доклади е въпрос, по който мненията се различават.“ Поради огромната цена на оборудването, големия обем на радиостанциите и липсата на места за кацане в повечето региони на басейна на Амазонка методите на доктор Райс няма да бъдат широко възприети поне още едно десетилетие, но той е поставил началото.
За Фосет обаче само една новина е от значение: съперникът му не е открил Z.
Когато излиза от хотела в едно априлско утро, Фосет усеща жарко слънце върху лицето си. Сухият сезон е настъпил. На 19 април след падането на нощта той повежда Рали и Джак през града, където хора извън закона, въоръжени с пушки „Уинчестър“, често се мотаят около входовете на зле осветени кръчми. По-рано бандити са нападнали група търсачи на диаманти, които са били отседнали в същия хотел като Фосет и екипа му. „Един човек бил убит, а двама други сериозно ранени – съобщава Джак на майка си. – Полицията се заела със случая едва след няколко дни и на чаша кафе попитали бандитите защо са го направили. Нищо повече не последвало.“