Изследователите посещават дома на Джон Аренс, германски дипломат в региона, с когото са се сприятелили. Аренс предлага на гостите си чай и бисквити. Фосет пита германския дипломат дали би препращал до Нина и останалия свят писма и други вести за експедицията, дошли от джунглата. Аренс отговаря, че ще го прави на драго сърце, и после пише на Нина как разговорите с мъжа й за Z са били толкова невероятно интересни, че рядко бил изпитвал подобно удоволствие.
На следващата сутрин под бдителния поглед на Фосет Джак и Рали обличат олекотените си, устойчиви на скъсване панталони и другите си дрехи за път и нахлупват широкополи шапки. Зареждат 30-калибровите си пушки, въоръжават се с половинметрови мачетета, които Фосет е поръчал при най-добрия производител на стоманени изделия в Англия. Северноамериканският вестникарски алианс пуска материал под название „Уникално облекло за изследовател – продукт на години опит в джунглата с максимално редуцирано тегло“.
Фосет е наел двама местни носачи и водачи, които да придружават експедицията, докато достигне по-опасен терен след около сто и петдесет километра на север. На 20 април се събира множество за изпращането на групата. При изсвистяването на камшика керванът потегля напред, а Джак и Рали се пръскат от гордост. Аренс, яхнал коня си, придружава пътешествениците близо час. После, както казва на Нина, ги гледа как отиват напред „в един напълно нецивилизован и непознат на хората свят“.
Експедицията прекосява cerrado, или „сухата пустиня“, която е най-малко трудната част от пътуването – теренът се състои изцяло от ниски усукани дървета и трева като в савана, където са се установили няколко на брой собственици на животновъдни стопанства и търсачи на природни залежи. Но, както обяснява Фосет на жена си в писмо, „чудесно начало е“ за Джак и Райли, които напредват бавно, несвикнали със скалистата земя и горещината. Толкова е топло, че както пише Фосет в една особено цветиста телеграма, в река Куяба „рибата буквално се вари жива“.
Когато пада здрач, са изминали десет километра и Фосет дава знак да се устройва лагер. Джак и Рали научават, че това означава надпреварване с времето, преди да ги е обгърнал мракът и комарите да нападнат плътта им, да се опънат хамаците, да се почистят драскотините за предотвратяване на инфекция, да се съберат дърва за огъня и да се положат нужните грижи за товарните животни. Вечерята се състои от сардини, ориз и бисквити – истински пир в сравнение с това, което ще ядат, когато им се наложи да се изхранват от природата.
През нощта, докато спят в хамаците си, Рали усеща нещо да се отърква в него. Събужда се в паника, че е нападнат от ягуар, но се оказва едно от мулетата, което се е отвързало. Връзва го и се опитва да заспи отново, но не след дълго се зазорява и Фосет им виква да стават, всеки поглъща лакомо купичка овесена каша и половин чаша кондензирано мляко – дажбата им до вечерята. Поемат отново, като младежите подтичват, за да са в крак с водача си.
Фосет увеличава темпото и от десет километра на ден стигат до двайсет и пет. Един следобед, когато изследователите стигат до река Мансо на около шейсет и пет километра северно от Куяба, останалите от експедицията се отделят от Фосет. По-късно Джак пише на майка си: „Татко се беше отдалечил напред с такава скорост, че напълно го изгубихме от поглед“. Става онова, от което се е боял Костин: няма кой да спре Фосет. Пътеката се раздвоява и бразилските водачи нямат представа в коя посока е поел Фосет. Накрая Джак забелязва следи от копита по една от пътеките и дава команда да тръгнат натам. Спуска се мрак и мъжете трябва да внимават да не се изгубят и помежду си. Чуват глух грохот напред, който става все по-силен с всяка крачка и внезапно различават шума от вода. Достигнали са река Мансо. Фосет все още го няма никакъв. Джак, поел командването на групата, поръчва на Рали и един от водачите да дадат изстрели с пушки във въздуха. Никакъв отговор. „Татко!“ виква силно Джак, но се донасят само шумовете на гората.
Джак и Рали опъват хамаците си и наклаждат огън, уплашени, че Фосет е бил пленен от индианците каяпо, които вкарват големи дискове в долните си устни и атакуват враговете си с дървени тояги. Бразилските водачи, описващи картинно нападения на индианците, никак не помагат на Джак и Рали да се успокоят. Лежат будни, вслушани в джунглата. Когато слънцето изгрява, Джак нарежда на всички да направят по няколко изстрела и да претърсят околността. И тогава, докато пътешествениците закусват, Фосет се появява, яхнал коня си. Докато е дирил скални рисунки, се е изгубил от групата и е спал на земята, като е използвал седлото за възглавница. Когато Нина научава за случилото се, се притеснява заради „тревогата“, която трябва да са изживели. Получила е снимка на Джак, на която той е необичайно мрачен, и я показва на Лардж. „Джак очевидно е замислен за голямата задача, която му предстои“, казва й Лардж. По-късно тя отбелязва, че гордостта на Джак би го тласкала напред, защото би си казвал: „Баща ми ме избра за това“.