Фосет оставя експедицията в лагера още един ден, за да се възстановят от премеждието. Скрит под мрежата си против комари, съставя телеграми, които от този момент нататък ще бъдат „предавани до цивилизацията от индианци бързоходци, движещи се по дълъг и опасен маршрут“, както по-късно се обяснява в редакторските бележки.
Фосет описва района „като най-населеното с насекоми място на света“, буквално върху всичко са – като черен дъжд. Няколко ухапват Рали по стъпалото и раздразнената плът се инфектира – „отровена е“ по думите на Джак. По пътя им на следващия ден Рали става все по-унил. „Има поговорка, че опознаваш човека истински, след като си бил с него в дивата природа – пише Фосет на Нина. – Предишният весел и енергичен Рали сега е сънлив и мълчалив.“
В контраст с него Джак става все по-ентусиазиран. Нина е права: очевидно е наследил невероятния организъм на баща си. Джак пише, че е натрупал няколко килограма мускули „въпреки много по-малкото храна. Рали изгуби повече, отколкото аз качих, и като че на него пътуването се отразява най-тежко“.
Когато научава новините за Джак от съпруга си, Нина пише на Лардж: „Сигурно ще се радваш като мен да узнаеш, че Джак се е оказал толкова способен и се поддържа в добра форма. Разбирам колко доволен е баща му от него, а е излишно да добавям, че същото чувствам и аз!“.
Поради състоянието на Рали и отслабналите животни Фосет, който вече внимава да не избързва твърде много напред, спира за няколко дни в ранчо за добитък, собственост на Ерменегилдо Галвао, един от най-безжалостните фермери в Мато Гросо. Галвао се е настанил по-навътре в пограничния район от повечето бразилци и се говори, че има потеря от bugueiros, „жестоки преследвачи“, обвинявани, че убиват индианците, които заплашват феодалната му империя. Галвао не е свикнал с посетители, но приема изследователите в голямата си къща от червени тухли. „От обноските на полковник Фосет ставаше ясно, че е изискан джентълмен и завладяваща личност“, казва по-късно Галвао пред репортер.
Пътешествениците остават там няколко дни, хранят се и отдъхват. Галвао е любопитен кое е привлякло англичани в такава пустош. Фосет му описва представата си за Z и вади от багажа си странен предмет, увит в плат. Внимателно го развива и показва идола, даден му от Хагард. Носи го със себе си като талисман.
Скоро тримата англичани отново тръгват на път в посока изток към поста Бакаири, където през 1920 година бразилското правителство е установило гарнизон – „последната точка на цивилизацията“, както го наричат заселниците. От време на време в гората има просеки и те виждат ослепителното слънце и сините планини в далечината. Пътеката става все по-трудна, спускат се по стръмни разкаляни урви, прекосяват осеяни със скали бързеи. Една река е твърде опасна, та животните да я преплуват с товара. Фосет забелязва изоставено кану на отсрещния бряг и предлага експедицията да го използва за транспортиране на вещите им, само че някой трябва да преплува и да го докара – акт, който според Фосет крие „значителна опасност, утежнена от разразилата се гръмотевична буря“.
Джак се пише доброволец и започва да се съблича. Макар по-късно да признава, че е бил „смразен от страх“, проверява тялото си за порязвания, които могат да привлекат пирани, и се гмурва във водата, като размахва ръце и крака, а теченията го подхвърлят. Стига до отсрещния бряг, качва се в кануто и се връща с него, а баща му го поздравява с гордост.
Месец след като изследователите са напуснали Куяба и след като са изминали етапа, който Фосет описва като „тест за търпение и издръжливост за по-големите изпитания напред“, групата пристига в поста Бакаири. Поселището се състои от двайсетина разнебитени колиби, оградени с бодлива тел като защита от агресивни племена. (Три години по-късно друг изследовател описва този преден пост като „самотна главичка от карфица върху картата: изолиран, запуснат, примитивен, забравен от Бог“.) Племето бакаири е едно от първите в региона, което правителството се е опитало „да приобщи в културно отношение“, и Фосет е възмутен от така наричаните от него „бразилски методи за цивилизоване на индианските племена“. В писмо до един от спонсорите си в Съединените щати отбелязва: „Откакто са цивилизовани, бакаири измират. Останали са само сто и петдесет души“. И продължава: „Отчасти са доведени тук да садят ориз и маниока, които се изпращат в Куяба и в момента се продават на много висока цена. На бакаири не се плаща, те са дрипаво облечени, основно в камуфлажни правителствени униформи, тънат в мизерия и тя, съчетана с липсата на хигиена, ги разболява до един“.