„Ще ми се Рали да имаше по-развит ум. А така не мога да водя дискусии с него, напълно невеж е – пише Джак. – Можем да разговаряме единствено за Лос Анджелис и Сийтън. Нямам представа какво ще прави през тази цяла година, посветена на Z.“
„Ще ми се адски много ти да беше тук – пише Рали на брат си и добавя: – Чувал ли си тази поговорка, за която смятам, че е вярна: двама са компания, трима я развалят? Твърде често ми се демонстрира правотата й .“ Твърди, че Джак и Фосет „гледат на всички останали с пренебрежение. В резултат на това на моменти се чувствам изключен от всичко. Естествено, не го показвам, но, както казах и преди, чувствам се зажаднял за истинско приятелство“.
След девет дни групата стига до лагера „Умрял кон“, където още се виждат „белите кости“ на някогашното товарно добиче на Фосет. Мъжете наближават територията на войнствените племена суйя и каяпо. Индианец веднъж описва пред репортер засадата, която каяпо устроили на племето му. Той и други негови съселяни, разказва репортерът, избягали през реката и „станали свидетели през нощта на зловещия танц на враговете около телата на събратята им“. Нашествениците продължили цели три дни да надуват дървени свирки и да танцуват сред труповете. След като накрая каяпо си отишли, малкото оцелели от племето се втурнали назад към селото си: не бил останал нито един жив човек. „Жените, за които се надявали, че ще бъдат пощадени, лежали с лицата нагоре, с тела в напреднал стадий на разложение, с разчекнати крака от пъхнатите между коленете дървени подпори.“ В писмо Фосет описва каяпо като „агресивни нападатели, които имат навика да мятат заострени пръчки и така да убиват залутаните в джунглата. Единственото им оръжие е къса тояга, подобна на полицейска палка“, която, добавя, те използват много сръчно.
След като прекосява територията на суйя и каяпо, експедицията завива на изток, където ще се натъкне на шаванте, вероятно още по-опасно племе. В края на осемнайсети век мнозина от племето влизат в контакт с португалци и се преместват в села, където масово са покръстени. Съсипвани от епидемии и преследвани от бразилски войници, накрая те се оттеглят обратно в джунглата близо до Реката на смъртта. Германски пътешественик от деветнайсети век пише, че „оттогава нататък шаванте вече нямат никакво доверие на белите хора. Тормозеното племе се е превърнало от приобщено към нацията в неин опасен враг. Убиват всеки, до когото се доберат“. Няколко години след пътуването на Фосет членове на Службата за закрила на индианците се опитват да влязат в контакт с шаванте, но когато се връщат в лагера си, заварват голите трупове на четирима свои колеги. Един още стиска в ръка дарове за индианците.
Въпреки рисковете Фосет е уверен – та нали винаги е успявал там, където другите са се проваляли. „Очевидно е опасно да се прониква сред многобройни индианци, които са традиционно враждебни – пише той, – но аз вярвам в своята мисия и целта й. Останалото не ме тревожи, защото съм срещал много индианци и съм наясно какво се прави и какво не. Вярвам, че групата ни от трима бели мъже ще се сприятели с всички тях.“
Водачите, които вече страдат от треска, не желаят да продължат по-нататък и Фосет решава, че е време да ги прати обратно. Избира пет-шест от най-силните животни, които да задържи още няколко дни. После изследователите ще продължат с товара си на гръб.
Фосет дръпва Рали встрани и го съветва да се върне с водачите. Както е писал на Нина, „боя се, че организмът му е отслабнал и само ще спъва придвижването ни“. Обяснява му, че от този момент нататък няма да има възможност да бъде носен. Рали настоява, че ще стигне докрай. Може би е запазил лоялността си към Джак въпреки всичко. Може би не иска да гледат на него като на страхливец. А може би се бои да поеме пътя назад без тях.
Фосет довършва писмата и докладите си. Пише, че ще се опита да праща вести през следващата година, но добавя, че му се струва малко вероятно. Както отбелязва в един от последните си материали за пресата, „когато тази статия бъде публикувана, вече отдавна ще сме изчезнали в неизвестността“.