Минахме покрай река Мансо, където Фосет се е отделил от групата си и където Рали е бил нахапан от кърлежи. Гледах през прозореца в очакване да видя първите знаци за страховита джунгла. Вместо това теренът напомняше Небраска – безкрайни равнини, избледняващи към хоризонта. Когато попитах Таукане къде е гората, той отвърна просто:
— Няма я вече.
Миг по-късно посочи към колона от бълващи дизелови газове камиони, пътуващи в противоположна посока и натоварени с грамадни трупи.
— Единствено индианците проявяват респект към гората – каза Паоло. – Белите хора я изсичат.
Продължи да говори как Мато Гросо била трансформирана в обработваема земя, на голяма част от която се отглежда соя. Само в Бразилия басейнът на Амазонка е изгубил през последните четири десетилетия близо седемстотин хиляди квадратни километра от оригиналната си горска растителност – територия, по-голяма от Франция. Въпреки усилията на правителството да ограничи обезлесяването, само за пет месеца през 2007 година са унищожени седем хиляди квадратни километра – район, по-обширен от щата Делауер. Безброй животни и растения, много от тях с потенциално значение за медицината, са изчезнали. Поради това, че амазонската джунгла генерира около половината дъжд, изливащ се над нея, посредством влагата, която се вдига в атмосферата, опустошението е започнало да променя екологията на региона и обуславя сушата, съсипваща способността на джунглата да се поддържа. Малко места са понесли повече поражения от Мато Гросо, където самият губернатор на провинцията Блаиро Маги е един от най-едрите производители на соя в света. „Не изпитвам ни най-малка вина за това, което правим тук – казва Маги пред „Ню Йорк Таймс“ през 2003 година. – Територия, по-голяма от Европа, си остава почти недокосната, така че няма причина за тревога.“
Междувременно икономическият бум от най-близкото минало е породил поредното насилие в басейна на Амазонка. Бразилското транспортно министерство отчита, че дървосекаческите компании по протежение на шосе BR-163 използват „най-голямата концентрация на робски труд в света“. Индианци често са прокуждани от земите им, поробвани или избивани. На 12 февруари 2005 година, докато с Паоло бяхме на нашето пътуване в джунглата, няколко стрелци, очевидно на служба при собственик на ранчо в щата Пара, тръгват с насочени оръжия към седемдесет и три годишна американска монахиня, защитаваща правата на индианците. Тя взема библията си и започва да чете от Евангелие на Матей: „Блажени гладните и жадните за правда, защото те ще се наситят“. Застрелват я с шест куршума и я оставят да лежи по очи в калта.
Джеймс Питърсън, уважаваният учен от Университета на Върмонт, който е обучавал археолога Майкъл Хекънбъргър и оказа изключително полезно съдействие при организирането на моето пътуване, сподели при последната ни среща няколко месеца по-рано колко е развълнуван, че отива да провежда проучвания в близост до Манаус. „Може да ме посетиш, след като обиколиш района на Шингу“, каза ми. Отвърнах, че би било чудесно. Ала скоро узнах, че докато бил в ресторант с бразилския археолог Едуардо Невес в едно село в поречието на Амазонка, двама бандити, за които се говорело, че работят за бивш полицейски служител, нахлули да ограбят заведението. Един от тях открил стрелба и улучил Питърсън в корема. Той паднал на земята с думите „Не мога да дишам“. Невес му обещавал, че всичко ще е наред, но докато пристигнат в болницата, вече бил мъртъв. Беше на петдесет и една години.
От BR-163 се отклонихме по по-тесен черен път, който водеше на изток към Поста Бакаири. Спряхме близо до мястото, където Фосет отсяда у собственика на ранчо Галвао, и решихме да проверим дали ще можем да открием имението му. В писмата си Фосет споменава, че ранчото е известно като Рио Ново и че това име е отбелязано на няколко настоящи карти. След близо четири часа подскачане из дупки, което ни размести кокалите, попаднахме на ръждясала табела при едно разклонение на пътя – „Рио Ново“ – със стрелка, сочеща наляво.
— Виж само – обади се Паоло.
Пресичахме дървен мост над река и той скърцаше под тежестта на автомобила. Погледнахме към бурните води на двайсет метра под нас.
— Колко мулета и коне е имал полковникът? – поинтересува се Паоло, като се опитваше да си представи как е прекосил реката Фосет.
— Около дузина – отвърнах. – Според писмото му Галвао е заменил някои от най-слабите животни и му е дал куче. Предполага се, че се е върнало в ранчото няколко месеца след изчезването на Фосет.