— Само ли си е дошло? – попита Паоло.
— Така е казал Галвао. Споменал нещо и за лястовици, които видял да се вдигат над гората на изток, и си казал, че това трябва да е някакъв знак от Фосет.
За пръв път навлязохме в участък гъста гора. Не се виждаше никаква ферма наоколо, но попаднахме на кирпичена колиба с тръстиков покрив. Вътре на един пън седеше стар индианец с дървен бастун в ръка. Беше облечен само в прашни панталони, бос и без риза. Зад него на стената висеше кожа на ягуар и рисунка на Дева Мария. Таукане го попита на езика бакаири дали съществува животновъдно стопанство, наречено Рио Ново. Мъжът се изплю, като чу името, и размаха бастуна си към вратата.
— Натам – каза.
Появи се друг индианец, по-млад, и предложи да ни покаже пътя. Качихме се отново в колата и подкарахме по обрасла пътека, а клоните се удряха в предното стъкло. Когато шофирането напред стана невъзможно, водачът ни скочи и ние го последвахме през гората, докато той сечеше с мачете увивната растителност. На няколко пъти забавяше ход, вглеждаше се в короните на дърветата, правеше по три-четири стъпки на изток или на запад. Накрая спря.
Огледахме се – нямаше нищо освен дървета.
— Къде е Рио Ново? – попита Паоло.
Водачът ни вдигна мачетето над главата си и със засилка го заби в земята. Удари на нещо твърдо.
— Точно тук – отвърна.
Погледнахме надолу и с изумление видяхме ред напукани тухли.
— Тук е бил входът към имението – съобщи водачът ни. – Било е много голямо.
Заобхождахме гората под дъжда, който заваля отново, и търсехме следи от голямата ферма на Галвао.
— Ето тук! – извика Паоло.
Беше на трийсетина метра, застанал до ронеща се тухлена стена, скрита под увивни растения. Фермата бе погълната от джунглата само за няколко десетилетия и аз се питах как биха могли истински антични руини да оцелеят в подобна враждебна среда. За пръв път изпитах някакво разбиране как е възможно останките от цивилизация просто да изчезнат.
Когато се върнахме на пътя, слънцето беше започнало да залязва. Във вълнението си бяхме изгубили представа за времето. Не бяхме хапнали нищо от пет и половина сутринта, а в колата имахме само бутилка стоплена вода и малко кракерси. (По-рано в пътуването бяхме изяли пакетите ми със замразена изсушена храна и Паоло попита: „Ама сериозно ли астронавтите ядат това нещо?“.) Докато пътувахме в нощта, насреща ни проблесна светкавица и освети пустотата наоколо ни. Таукане задряма, а аз и Паоло се отдадохме на любимото ни развлечение – опитвахме се да си представим какво се е случило с Фосет и групата му, след като са напуснали лагера „Умрял кон“.
— Виждам ги как умират от глад – промълви Паоло, фокусиран върху своя собствен глад. – Много бавно и много болезнено.
С Паоло не бяхме единствените, които се опитвахме да сътворим развръзка за сагата Фосет. Десетки писатели и художници си бяха въобразявали край, където такъв нямаше, също като ранните картографи, опитвали се да си представят света, без да са го виждали някога. Имаше радиопиеси и театрални пиеси за загадката. Пиесата „Открийте полковник Фосет“ впоследствие бе послужила като бегла основа за филма от 1941 година „Пътят към Занзибар“ с Бинг Кросби и Боб Хоуп. Имаше и комикси, включително един в поредицата „Приключенията на Тинтин“. В сюжета му изследователят казва: „Реших да не се връщам в цивилизацията. Щастлив съм тук“.
Фосет също така продължава да вдъхновява авторите на приключенски романи. През 1956 година популярният белгийски приключенски писател Шарл-Анри Дюизм, използващ псевдонима Анри Верн, пише „Боб Моран и загадката Фосет“. В романа героят Моран разследва изчезването на изследователя от Амазонка и макар да не успява да разкрие какво се е случило с него, открива изгубения град Z и по този начин сбъдва мечтата на Фосет.
Фосет се появява дори в романа от 1991 година „Индиана Джоунс и седемте воала“, една от поредицата книги, написани след големия успех на хитовия филм от 1981 година „Похитители на изчезналия кивот“. В много заплетения сюжет на романа Индиана Джоунс – макар да настоява „Аз съм археолог, не частен детектив“ – се заема да намери Фосет. Добира се до фрагменти от дневника на Фосет за последната му експедиция, където се казва: „Синът ми, окуцял от наранения си глезен и трескав от малария, се върна назад преди няколко седмици, пратих с него последния ни водач. Бог да им е на помощ. Тръгнах нагоре по течението на реката. Свърши ми водата и през следващите два или три дни единственият ми източник на течност беше росата, която облизвах от листата. Колко пъти отново и отново се упреквах за решението си да тръгна сам! Наричах се глупак, идиот, побъркан“. Джоунс намира Фосет и установява, че изследователят е открил своя вълшебен град. След като двамата аматьори археолози са пленени от враждебно племе, Джоунс с камшик в ръка и Фосет им се измъкват, като скачат в Реката на смъртта.