До този момент Нина се е съпротивлявала на идеята да се изпрати спасителен екип, като настоява, че Фосет и синът й по-скоро ще умрат, отколкото да приемат други да изгубят живота си, но сега в растящата си паника пита доктора дали би проявил готовност да тръгне. „Не би могло да се избере по-подходящ човек, който да оглави подобна експедиция“, казва по-късно. Но доктор Райс предизвиква шок сред много от колегите си, като обявява, че е решил да прекрати изследователската си дейност. Може би на петдесетгодишна възраст се чувства твърде стар, особено след като е станал свидетел какво се е случило с наглед неуязвимия му съперник. Нищо чудно съпругата на доктор Райс, която е изгубила първия си съпруг и сина си при трагичен инцидент, да е надделяла за решението му да не се връща повече в джунглата. А може би просто е имал чувството, че е постигнал всичко, което е могъл, като изследовател.
Междувременно Кралското географско дружество обявява през 1927 година за готовност „да подкрепим всеки компетентен и с добри акредитиви екип за издирване“. Въпреки предупреждението на дружеството, че „ако Фосет не е успял да си пробие път, още по-малко ще успеят да го сторят други“, скоро са засипани със стотици писма от доброволци. Един пише: „Аз съм на трийсет и шест години, практически неуязвим за малария. Висок съм метър и осемдесет по чорапи и съм много корав и издръжлив“. Друг съобщава: „Готов съм да жертвам всичко, включително живота си“.
Неколцина от желаещите просто искат да избягат от неприятности у дома. („Със съпругата ми решихме, че раздяла в продължение на година-две ще се отрази добре и на двама ни.“) Други се надяват да спечелят слава и състояние подобно на Хенри Мортън Станли, който е намерил Ливингстън пет десетилетия по-рано. Трети просто ги влече героичният елемент на приключението – да проверят, както се изразява един „дали съм истински мъж или направен от глина“. Млад уелсец, който предлага услугите на себе си и приятелите си, пише: „Намираме, че в това безшумно начинание има далеч повече героизъм, отколкото в зрелищния триумф на Линдбърг, например“.
През февруари 1928 година Джордж Милър Дайът, четийресет и пет годишен член на Кралското географско дружество, подхваща първата голяма спасителна акция. Роден е в Ню Йорк – баща му е британец, а майка му американка – и е бил пилот-изпитател на самолети скоро след братята Райт, сред първите, извършили нощен полет. След като е командвал ескадрила през Първата световна война, се отказва от летенето, за да стане изследовател и макар по образ да не съответства съвсем на печен изследовател – висок е сто и седемдесет сантиметра и тежи само седемдесет килограма, – прекосявал е Андите пет-шест пъти и е странствал из райони в басейна на Амазонка. (Плавал е по Реката на съмнението, за да потвърди някога оспорваните твърдения на Теди Рузвелт.) Също така е бил няколко седмици в плен на амазонско племе, което поставя в стяга главите на враговете си.
За медиите изчезването на Фосет само допринася за онова, което писател определя като „романтична история от рода на онези, които изграждат вестникарски империи“, а никой не е по-способен да поддържа интереса към даден сюжет като Дайът. Бивш управляващ директор на компания, наречена „Травъл Филмс“, той е един от най-ранните изследователи, носещи със себе си филмова камера, и има инстинкт как да заеме поза и тон на герой от филм.
Северноамериканският вестникарски алианс спонсорира спасителната му мисия и я рекламира като „приключение, което кара кръвта да кипне: романтика, загадка и... опасност!“. Въпреки протестите от страна на Кралското географско дружество, че подобна публичност застрашава целта на експедицията, Дайът възнамерява да праща всекидневни съобщения по късовълновата си радиостанция и да филмира пътуването си. Дайът някога се е срещал с Фосет и твърди, че за да успее, ще са му нужни „интуицията на Шерлок Холмс и уменията на ловец на едър дивеч“. Той си представя Фосет и спътниците му „блокирани в отдалечен кът на праисторическата гора, неспособни да помръднат нито напред, нито назад. Запасите им от храна трябва отдавна да са се изчерпали; дрехите им са разкъсани и изгнили“. При такава продължителна ръкопашна битка с дивата природа, добавя Дайът, единствено „върховната смелост на Фосет би могла да крепи групата и да вдъхва у членовете й воля за живот“.