Също като Фосет Дайът е развил през годините лично негови своеобразни методи на изследователска работа. Вярва например, че дребни мъже като него са най-пригодни да издържат на условията в джунглата. „Едрият човек трябва да изразходва толкова много енергия да носи теглото си, че не му остават запаси“, казва Дайът пред репортери и добавя, че му е „по-трудно да се смести в кану“.
Дайът пуска обява в няколко американски вестника, че търси доброволец, който да е „дребен, слаб и жилест“. В „Лос Анджелис Таймс“ заявката му е публикувана под заглавие „Дайът има нужда от млад мъж за опасно пътуване в джунглата в издирване на учен: кандидатът трябва да е несемеен, мълчалив и с младежко излъчване“. До дни получава предложения от двайсет хиляди души. „Те са от цял свят – казва Дайът пред репортери. – От Англия, Ирландия, Франция, Германия, Холандия, Белгия, Швеция, Норвегия, Дания, Перу, Мексико. Пристигат писма и от Аляска. Има кандидати от всички социални слоеве. Пишат ми адвокати, лекари, брокери на недвижими имоти, майстори на покриви и комини, акробат от Чикаго, борец...“ Дайът наема трима секретари да сортират молбите. „Индипендънт“, американски седмичник, пише: „Може би ако имаше достатъчен брой налични джунгли и експедиции, които да ги обикалят, бихме станали свидетели как цялото ни население се вдига да издирва изчезнали изследователи, древни цивилизации и нещо, за което хората имат смътно усещане, че липсва в живота им“. Нина заключава в писмо до Кралското географско дружество, че този наплив е „голям комплимент“ за трайната репутация на полковник Фосет.
Един от кандидатите за експедицията е Роджър Римъл, братът на Рали, който сега е на трийсет години. „То се знае, аз съм най-силно заинтересован – информира той Дайът. – Смятайте ме за пълноправен кандидат като всеки друг.“ Елси Римъл е толкова отчаяна Рали да бъде открит, че дава съгласието си и казва: „Не знам каква по-голяма помощ мога да предложа от услугите на единствения ми останал син“.
Ала Дайът, който не е склонен да наеме човек с толкова малко опит, любезно отказва. Кандидатстват и няколко дами, склонни към приключения, но Дайът отсича: „Не мога да взема жена“. Накрая се спира на четирима закалени сред природата мъже, способни да работят с безжично радио и с филмова камера в джунглата.
Дайът е категоричен, че не желае женени мъже, тъй като те са „привикнали към удобства“ и „вечно мислят за съпругите си“. Но в навечерието на заминаването на експедицията нарушава собственото си строго правило и сключва брак с жена, наполовина по-млада от него – Пърсис Стивънс Райт, която вестниците обрисуват като „момиче от висшето общество на Лонг Айланд“. Двойката е планирала сватбено пътешествие по време на пътуването на експедицията до Рио. Кметът на Ню Йорк Джими Уокър, който присъства на официалното изпращане на експедицията, казва на Дайът, че съгласието на съпругата му той да рискува живота си, за да спаси други, е „проява на самоотверженост, с каквато цялата ни нация трябва да се гордее“.
На 18 февруари 1928 година сред снежна виелица Дайът и групата му пристигат на същия док в Хобокън, Ню Джързи, откъдето Фосет е отпътувал с Джак и Рали три години по-рано. Екипът на Дайът се кани да се качи на борда на „Волтер“, когато се появява тревожна жена на средна възраст, увита в шал, за да се защити от бурята. Това е Елси Римъл. Летяла е от Калифорния, за да се срещне с Дайът, чиято експедиция, както казва, „ме изпълва с нова надежда и кураж“. Подава му малко пакетче – подарък за сина й Рали.
По време на плаването до Бразилия екипажът на кораба кръщава изследователите „Рицарите на кръглата маса“. Даден е банкет в тяхна чест и са отпечатани специални менюта, в които пътешествениците са изредени с прякорите им като Крал Артур и Сър Галахад. Ковчежникът на кораба обявява: „От името на всички нас, благородните рицари на ваше подчинение, ви пожелавам успех и лек път“.
След като „Волтер“ пристига в Рио, Дайът се сбогува със съпругата си и повежда хората си към пограничния район. Там наема малка армия от бразилски помощници и водачи индианци и групата скоро се разраства до двайсет и шест души. Нужни са й седемдесет и четири вола и мулета, за да транспортират повече от три тона храна и оборудване. Един репортер по-късно описва групата като „сафари в стил Сесил Б. Демил“. Бразилците от своя страна я наричат „клуба на самоубийците“.
През юни експедицията пристига в пост Бакаири, където група индианци каупо неотдавна са нападнали и убили няколко от жителите. (Дайът описва пограничното селище като „огризка от цивилизацията с примес на негодници от пустошта“.) По време на престоя им там Дайът отбелязва напредък по свое мнение: среща индианец на име Бернардино, който твърди, че е служил като водач на Фосет по течението на река Курисево, един от притоците на Шингу. Срещу подаръци Бернардино се съгласява да отведе Дайът до там, докъдето е стигнал с групата на Фосет, и малко след тръгването им Дайът забелязва знаци във форма на Y, издълбани в кората на дървета – вероятно доказателство, че Фосет е бил там. „Втурнахме се настървени като хрътки по следата на Фосет“, пише Дайът.