Вятърът, който се спусна от планината, грабна нотите от неговите устни и ги отнесе. Дивите цветя шумоляха в бриза. Един откачен капак се заблъска в прозореца. От страх, че вятърът ще отнесе и шапката му, Грант я пъхна под мишница. Беше я купил преди три дена набързо на пазара в Александрия и вързалката му беше малко хлабава.
Той почака още малко и след това реши да се върне по-късно. Обърна се и се закова.
Въпреки цялата му опитност не беше я чул да идва зад него. Носеше обикновена черна рокля, а на главата кърпа със същия цвят. Ако я видиш откъм гърба, ще решиш, че е една от възрастните жени, които обитават всички гръцки села, чепати и съсухрени като маслиновите дървета и по същия начин донякъде част от пейзажа. Но ако я погледнеш откъм лицето, щеше да видиш, че роклята е вталена в кръста, следва извивките надолу, а изпод подгъва й се подават гладки и стройни глезени. Черната й коса беше опъната назад под кърпата, с изключение на един непослушен кичур, който се спускаше край бузата й. Той само подчертаваше дивата красота на нейното лице.
— Грант? — Лицето се изкриви и черните й очи заискриха. — Не мислех, че ще се върнеш. Не вярвах, че ще посмееш.
Гласът й беше същият, какъвто го помнеше, забързан като езика на пламък, докато произнасяше по нейния начин английските думи. Той си сложи шапката само за да я свали с престорена вежливост:
— Марина, аз…
— Ако някога съм искала да те видя отново, било е само за да те убия.
Грант вдигна рамене.
— За това има време. Дойдох да те предупредя.
— Така, както предупреди Алексей?
— Не съм убил брат ти. — Грант говореше преднамерено хладно.
— Не си ли? — Тя направи крачка към него, подтиквана от своя гняв, и Грант се приготви. Никога не я беше подценявал. Повечето от мъжете, които го бяха правили, съжаляваха. — Три дни след засадата той тръгна, за да се срещне с теб в пролома Имброс. Никой от вас не се върна, но сега само един от двама ви е жив.
— Уверявам те, че смъртта му няма нищо общо с мен. — Твърдението не беше напълно вярно. Той почти усети отровната жлъч, която запушваше гърлото му, докато чакаше в пролома със своя „Уебли“, а потта пареше на очите. — За бога, та той ми беше почти като брат.
Имаше още много какво да разкаже, но само щеше да влоши нещата. Погледна през рамо, после отново впери очи в Марина.
— Дойдох да те предупредя. — Знаеше, че вече го бе казал. — Помниш ли бележника?
Тя вдигна очи, заварена неподготвена.
— Какво?
— Тефтерчето на археолога, което ти дадох, за да го скриеш. Помниш ли?
Внезапен порив на вятъра свали кърпата от главата й и я отнесе. Тъканта се понесе из градината и се заплете в дървото до оградата. Дългата коса на Марина се плъзна на вълни по гърба й, дива и непокорна.
— Не помня.
— Помниш. Два дни след нашествието го донесох тук — археологът ме помоли. Ти се разстрои, защото го бяха убили.
— Пембертън беше добър човек — тихо каза Марина. — Добър англичанин. — Вторачи се в Грант за още един миг. Сълза заблестя в ъгълчето на окото й. Нямаше да капне, но и тя нямаше да я избърше.
Грант просто стоеше и чакаше.
Тя най-сетне взе решение.
— Влез вътре.
Къщата беше точно каквато я помнеше: кухня, спалня и всекидневна. И трите помещения бяха обикновени, но безупречно спретнати. Един обгорял пън тлееше в каменното огнище, а букетчета сушени диви цветя и лавандула бяха подредени във вази по первазите на прозорците. По стените висяха фотографии: мъж с широкопола шапка, яхнал магаре, явно полагайки усилия да удържи животното неподвижно пред фотоапарата, две млади жени, които се смеят на брега на река, млад мъж във войнишка униформа. На зърнестата снимка лицето му беше изтощено, докато се опитваше да изглежда смел. Грант не я погледна.
Марина изчезна в кухнята и се върна след малко с две малки кафени чашки и две чаши вода. Грант забеляза, че беше сресала и косата си. Тя остави напитките на дантелената покривка и седна срещу него. Грант отпи внимателно от кафето си и направи гримаса. Беше гъсто като катран.
— Забрави ли вкуса на гръцкото кафе?
— Просто проверявам за стрихнин.
Марина се засмя неволно.
— Обещавам ти, когато те убивам, да го направя с моите собствени ръце.
— Чудесно. — Грант допря чашката до устните си и я изпразни на една глътка. Загледа се как Марина пиеше нейното.