Студентът прочисти гърлото си и продължи.
— Всички герои в „Илиада“ са очертани чрез яростта. Някои от тях смятат, че могат да я управляват, други са пометени от нея. Най-вече умират заради нея, което обяснява защо тази история има такъв отзвук почти три хиляди години, след като Омир я написва. Както показва съвременната история, гневът и насилието продължават да са преобладаващите световни страсти. „Илиада“ не е разказ за миналото, а история на настоящето. Можем само да се надяваме, че подобно на Ахил най-накрая ще позволим на човечността да овладее нашия гняв и гордост и да изградим едно по-добро и справедливо бъдеще.
Настъпи пауза. В другия край на помещението, покрито с книжни лавици, Артър Рийд, професор по класическа филология, се мръщеше.
— Сбърках ли нещо?
Сините очи се откъснаха от заледения прозорец и се спряха върху студента.
— Поезия.
Студентът премигна.
— Моля?
— Това е поезия, а не история.
Младежът се навъси, но преглътна думите, които му бяха дошли на езика, и вместо това попита:
— Да продължавам ли?
Рийд седна на стола си и въздъхна. Войната беше променила всичко. През трийсетте години студентите бяха незрели младежи, ревностни да зарадват и лесни за плашене. Това ново поколение беше различно. Какво би могъл той, който беше прекарал войната зад писалището, да ги научи за героите? Леко почукване на вратата прекъсна часа. Показа се един от портиерите, поклони се, като старателно не обръщаше внимание на студентите.
— Извинете, професоре, в портиерната е някой си господин Мюър, който иска да ви види.
Потънал в креслото с висока облегалка, с одеяло върху краката и с увит около врата дебел шал, който почти поглъщаше главата му, Рийд беше почти невидим за разсилния на вратата. Обаче студентът, който стоеше срещу него, можеше да го вижда ясно и видя странната гримаса, която разкриви чертите му, сякаш бе захапал кисела ябълка.
— Предай му, че ще сляза, когато свърша.
— Професоре, той беше ужасно настоятелен.
— Аз също, господин Гордън.
Рийд свали очилата си и започна да ги почиства с края на шала — сигурен знак за онези, които го познаваха, че разговорът е свършил. След още един поклон разсилният изчезна.
Рийд се вторачи толкова продължително в пепелявобелите въглища зад решетката на камината, че студентът се запита дали не е напълно забравен. В този момент с насилена усмивка и очевидно усилие на волята Рийд спря погледа си отново върху младежа.
— Докъде бяхме стигнали?
Един час по-късно — студентът беше малко по-голям, но Рийд се опасяваше, че не беше кой знае колко по-умен — разсилният се върна. Едва успя да отвори вратата и посетителят се шмугна през отвора. Беше слаб мъж, жилест и стегнат, който вървеше вдървено, сякаш е скован от гняв. Червената му коса беше подстригана късо като подравнен храсталак. Без да си свали палтото, прекоси малкото помещение и се тръшна на овехтелия диван срещу Рийд. Остарелите пружини пропаднаха под него, сгъвайки го надве в ужасно недодялана ъгловата поза. Тъй като се наведе напред, краката му се разкрачиха, придавайки му вид на леопард, който се готви да скочи.
Мъжът потри ръце.
— Съжалявам, че те накарах да чакаш — благо каза Рийд.
— Така и трябва, аз съм зает човек.
— Но дойде чак в Оксфорд, за да се срещнеш с мен. Можеше да се обадиш по телефона.
— Това и направих. Вчера звънях пет пъти и два пъти завчера.
— О, да, съжалявам, но изглежда разсилният е изгубил съобщенията. Както и да е, сега си тук. С какво мога да ти помогна?
Мюър измъкна цигара от табакера от слонова кост и драсна клечка кибрит. Не предложи на Рийд. Когато крайчето се запали, бръкна във вътрешния си джоб, извади корав кафяв плик и го хвърли на масичката за кафе помежду им.
— Какво ще кажеш за това?
Рийд взе плика. Вътре имаше една-единствена снимка, копирана на дебела фотографска хартия. Професорът присви очи, след това стана от креслото и отиде до писалището, опряно в стената. От едното чекмедже извади дебела лупа и я намести над снимката.
— Глинена плочка или част от нея. В долния край на снимката има черна ивица, което я прави трудно различима. Изглежда на плочката има някакъв надпис, но снимката е прекалено размазана, за да може да се види ясно. Нищо друго, като се изключи ръчният часовник, сложен до нея. — Рийд свали лупата от окото си. — Джон Пембертън ли я е направил?