Мюър се наежи.
— Защо питаш?
— Той ли я е направил?
— Може би. Защо?
Рийд почука по снимката.
— Заради часовника. Пембертън винаги го използваше за мащаб, когато снимаше артефакти. Мир на праха му. — Отново се взря в снимката, а после в Мюър. — Сигурно си чувал за него? Не знаех, че си запален по археологията.
— Когато не разкопаваше изгубени цивилизации, Пембертън работеше за нас. — Цигарата беше изгоряла почти до края. Мюър запрати фаса в камината. Той вдигна няколко самотни искрици.
— Нас? — попита Рийд.
— Военното разузнаване. Завербувахме го преди войната и го помолихме да си държи очите отворени, в случай че Хитлер си хареса Крит. — Друга цигара вече видимо намаляваше в устата на Мюър. Поне прави нещо за отоплението на помещението, помисли си Рийд. — Разбира се, всичко това е поверително.
— Разбира се.
— Използвахме Пембертън за установяване на връзки с местните, за създаване на познанства, такива работи.
Като археолог той можеше да отиде почти навсякъде, без на някого да му прави впечатление. Беше голямо нещастие, че умря още през първия ден на нашествието. Върна ни шест месеца назад.
— Ужасно жалко — съгласи се Рийд, като стрелна с кос поглед Мюър изпод белите си вежди. — И сега преглеждате снимките му?
— Открихме я в германски архив след войната.
Рийд се почеса по тила, където шалът го беше погъделичкал.
— Да не би да искаш да кажеш…?
— Че Пембертън е бил предател? — Мюър се изсмя късо и невесело. — Не. Когато германците превзеха острова, установиха главната си квартира във вилата на Пембертън. Затова са имали достатъчно възможности да се ровят из неговите неща.
— Тогава защо…
— Няма значение. — Вторият фас последва първия в отворената камина. Мюър отвори табакерата за следваща цигара, но се спря и я затвори. След това затропа с пръсти по слоновата кост. Ритъмът беше бърз като стрелба с картечница. — От теб искам да науча какво има на тази снимка.
Рийд взе лупата и започна отново да оглежда фотографията.
— Вероятно е от късния минойски или ранния микенски период…
— С прости думи? — Капакът на табакерата щракна и се отвори, когато пръстите на Мюър предадоха самоограничението.
— Добре… Глинената плочка на снимката вероятно е от четиринайсетото столетие преди Христа. И произхожда от Крит или от континентална Гърция. Не е толкова стара, колкото пирамидите, но все пак е отпреди Троянската война. — Той се усмихна. — Разбира се, ако вярваш в това.
— Така. Значи е гръцка и стара колкото греха. А написаното?
Рийд въздъхна и остави снимката.
— Ела с мен.
Навлече с усилие палтото си и нахлупи подплатената с кожа шапка, след което поведе Мюър надолу по дървените стълби, през четириъгълния вътрешен двор и навън през главния вход на колежа. Високи почти до кръста наклонени купчини изринат с лопати мръсен сняг се издигаха по протежение на пътя. Малцината пешеходци, осмелили се да излязат на ледения тротоар, бяха сгънати надве от вятъра, който свиреше надолу по Търл стрийт. Покривите стенеха под тежестта на снега, а от улуците висяха ледени висулки, остри като ножове. Стените на колежа, които през лятото приличаха на златни, сега изглеждаха сиви като небето.
— Тука ли си учил? — попита Рийд, докато се тътреха през Броад стрийт и покрай готическите кули на колежа „Бейлиол“. Със своето снежно покритие, наподобяващо глазура, те сякаш бяха излезли от приказка. — Имам предвид като студент.
— Кеймбридж.
— О — възкликна Рийд с очевидно искрено съчувствие. — Procul omen abesto.2
Продължиха да вървят в мълчание покрай покрит със сняг черковен двор и пресякоха улицата към музея „Ашмоулиън“. Огромният му неокласически портик изглеждаше не на място сред средновековната аскетичност на колежите. Едно кимване на Рийд им осигури минаване покрай пазача, поеха по празните коридори и накрая стигнаха до мрачна задна стая. Тя изглежда беше нещо като шкаф за забравени цивилизации. Високи статуи стояха загърнати в калъфи срещу прах, а мраморните им пръсти се показваха изпод долния край. Картини в позлатени рамки бяха облегнати на стените, витрини без стъкла бяха избутани в ъглите, подобно на неизползвани ученически чинове. По-голямата част от предметите в тях изглежда ги нямаше. Бяха останали само потъмните сенки, които бяха оставили в избелялото сукно. В едната витрина обаче повечето от експонатите си бяха по местата. Рийд отиде до нея и посочи с пръст.