Оставих подноса с чашите кафе в колата и се отправих към входа на магазина. Веднага ми направи впечатление колко е чисто стъклото и едва след секунда осъзнах, че вратата липсва. По пода имаше счупени стъкла. Поколебах се за миг, тъй като не бях сигурна дали мога да вляза, но никой не ме спря и аз прекрачих. Откъм касата долитаха гласове — по точно от мястото, на което трябваше да бъдат касите; Едната беше преобърната на земята, а другите две ги нямаше. Господин Дей се беше отпуснал на един стол и разговаряше с Крис Гриптън, другия служител, който поемаше ранните смени, а Даниъл стоеше наблизо, стиснал метла. Магазинът изглеждаше така, сякаш тук е бил епицентърът на земетресение, което незнайно как не е поразило останалата част от града. Повечето гондоли бяха преобърнати като гигантски плочки за домино. Продуктите бяха разпилени навсякъде. По пода блестяха петна супа, която продължаваше да капе от смачкани кутии. Стените бяха осеяни с дупки като баскетболни топки, а композицията, аранжирана за Хелоуин в средата на магазина, изглеждаше все едно през нея е минал булдозер.
— Какво се е случило? — попитах Даниъл, след като му помахах. — Да не би оттук да е минал ураган?
— Все едно, че е минал. — Той се подпря на метлата. — Снощи някой е обърнал магазина наопаки. Изпразнил е касите, изтръгнал е сейфа от стената в офиса и е съсипал почти всичко друго.
— Леле боже! — възкликнах. Подобно нещо не се беше случвало в Роуз Крест.
Към нас се приближи Стейси Канова с празна кутия.
— Най-странното е — обясни тя, — че са съсипали всичко, но са задигнали и последния пакет чипс, и всичката налична бира.
— Какво? Да не би шерифът да мисли, че са тийнейджъри? — попитах.
— Само ако напоследък тийнейджърите притежават суперсили — рече глас зад мен. Обърнах се към господин Дей.
— Моля? — изчервих се аз и стиснах ръце зад гърба си, сякаш криех нещо. — Който е направил всичко това, е бил изключително бърз и силен като бик. Трябва ти високоповдигач, за да преобърнеш някоя от гондолите. Освен това са влезли и излезли за броени минути. Снощи заключих и си тръгнах към къщи, но не бях изминал и няколко пресечки, когато се сетих, че съм забравил ключовете от гаража в задния офис. Обърнах и тръгнах към магазина, за да ги взема. Да съм се върнал пет минути след затварянето. А охранителните камери не са записали нищичко. — Той посочи камерите в ъглите на магазина. — Снощи ги прегледахме с шерифа. Нищо. Батериите им са заредени, токът не е прекъсвал. Не е възможно вашите хилави хлапетии от „Холи Тринити“ да извършат подобно нещо.
Обърна се към Крис Триптън:
— Казвам ти, че трябва да са невидимите бандити от града. Или са те или чудовището от Маркъм Стрийт е решило да се занимава с обири.
Господин Дей повтаряше думите на водещия на снощните новини, само че той не се шегуваше. Стейси забели очи, но след това поклати глава, защото забеляза вбесения поглед на господин Дей.
Даниъл сведе поглед и събра купчина счупени стъкла. Повечето хора вярваха на „официалната“ версия, че бесни кучета били нападнали внучката му Джесика и те са отговорни за другите нападения в града миналата зима — обезобразения труп на Мериан, изчезването на Джеймс, случилото се с мен, Даниъл и Джуд в енорията — но господин Дей продължаваше да вярва в съществуването на чудовището от Маркъм Стрийт.
— Както и да е, да знаете, че градът е в беда. Обзалагам се, че съм първият от много. Някой — или пък нещо — с такива сили няма да се спре с един магазин. Помнете ми думите. Роуз Крест отива по дяволите, ако някой не направи нещо.
Телефонът в задния офис иззвъня. Прозвуча странно и отекна с тънък гласец. Сигурно беше повреден.
— От местния вестник са дочули какво става — изръмжа господин Дей. — Не спират да звънят. Няма да се изненадам, ако се довлекат репортери от града и нападнат като лешояди. Мен ме грози фалит, а за тях е просто гръмко заглавие. След като им омръзна да се занимават със смъртта на Джесика, мислех, че никога повече няма да ми се налага да се срещам с тези мръсници. Сега покрай тази история пак ще тръгнат да ровят за нея. — Опитваше се да говори сърдито, раздразнено, но гласът му започна да изтънява и аз забелязах издайнически зачервените му очи.
Телефонът продължаваше да звъни и господин Дей тръгна към офиса.
— Я да вървите на училище — обърна се той към нас с Даниъл. — Можем да помогнем — предложих.
— Скоро ще подавате документи за колеж. Няма да си изпускате часовете заради тази работа. Можете обаче да дойдете след училище — заговори той на Даниъл и вдигна слушалката на оставения върху бюрото телефон.