— Даниъл притежава много повече потенциал да стане водач, отколкото ти имаш в малкия си пръст. Затова го мразиш, нали? Защото той е всичко, което ти не си.
Кейлеб завря лицето си в моето, ноздрите му се разшириха, а жълтите му очи се присвиха. Разпери пръсти пред гърлото ми, сякаш искаше да ме удуши. След това сграбчи висулката с лунния камък и я скъса.
Хвърли я към стената и аз видях как камъкът се пръсна на черни късчета разбита надежда. Исках да сграбча едно от късчетата, но така и не успях да се освободя от ръцете, които ме държаха. Разчитах на лунния камък да ми даде няколко минути душевно равновесие.
— Време е да приключим с играта. — Той щракна с пръсти към двамата, които ме държаха, все едно бяха дресирани кучета. — Хвърлете я в ямата.
Този път, когато двамата ме повлякоха, не ритах, не пищях и не се мятах.
Без помощта на лунния камък не можех да рискувам да се ядосам.
Времето ми изтичаше.
Стоях напълно неподвижна, след това ги оставих да ме пренесат до самия край на балкона. Погледнах Даниъл за последно. Той се мяташе и четирима от глутницата едва го удържаха. Спря за момент, сякаш беше усетил, че това е краят. Погледна ме, в очите му имаше сълзи.
— Винаги ще те обичам — изрекох аз, докато двамата се опитваха да ме хвърлят с главата напред от балкона.
— Не! — чух вика на Даниъл.
Исках да падна. Достатъчно беше главата ми да се удари в циментовия под шест метра по-долу. Само че инстинктите ми се включиха и тялото ми се изви, докато падаше. Превъртях се и тупнах на крака. Левият ми глезен се подгъна, но аз се престорих, че не забелязвам.
Бях сама в склада.
— Ще трябва да се постараеш повече — провикнах се към Кейлеб. Той се наведе над парапета на балкона.
— Тъкмо започваме, моето момиче.
Земята под краката ми завибрира и аз усетих режеща болка в ранения си глезен. Огромна врата, подобна на гаражна, бавно се отвори в далечния край на склада. Дрънченето на металната врата беше съпътствано от ръмжене.
— Сама ще разбереш, Грейс Дивайн, че вълкът притежава уникално чувство за самосъхранение. Ако го застрашиш, става неудържим.
Вратата продължи да се вдига и разкри шестима върколаци, застанали един до друг. Въртяха очи, оголили зъби, приведени, готови да се спуснат напред. Изглажда, чакаха единствено сигнал от Кейлеб. Той Вдигна пръст, сякаш се канеше да каже още нещо, преди да насъска псетата на смъртта.
— Дори най-лошото да запратиш по мен — изкрещях аз към него, — уверявам те, че ще умра, но няма да се оставя на падението.
— Падението ще те споходи, момиче — изръмжа той. — Падението ти ще бъде толкова тежко, че аз ще съм единственото, което виждаш, след като събереш костите на приятелите си и надигнеш глава от помийната яма, в която ще се е превърнал животът ти. Тогава ще принадлежиш само на мен.
Замахна с ръка. Вълците се спуснаха напред. Потиснах желанието си да припадна, да се опитам да избягам или да се разпищя. Те тичаха в две редици, след това се разгърнаха и ме заобиколиха в кръг. Нямаше накъде да бягам. Цялото ми тяло се тресеше. Болката ме прогаряше, мускулите ми заплашваха да избухнат. Демонът в главата ми настояваше да го освободя.
Не можех да позволя подобно нещо да се случи.
Не можех да си позволя да изгубя контрол.
Един от вълците ми се нахвърли. Изстрелях крак в сайдкик и той се отплесна назад. Изскимтя от болка, когато се изтресе на земята. „Не чак толкова силно, Грейс“ — предупредих се аз. Нямах представа дали защитата се броеше за „проява на хищнически инстинкт“, не можех да рискувам да убия някой от наобиколилите ме зверове. Дори нямах желание да ги убия. Та сърцата им бяха човешки.
Втори вълк нападна. Изритах го. Той почти не усети удара и се спусна отново. Пернах го през муцуната. От кокалчетата ми закапа кръв, тъй като бях закачила един от острите като бръснач зъби. Изглежда, другите вълци подушиха кръвта и полудяха.
Два от тях ми се нахвърлиха едновременно. Отбих атаката на единия, но вторият разкъса крака ми с нокти, преди да успея да го изритам. От раната ми шурна кръв и попи в скъсания клин.
Нямах време дори да се съсредоточа, за да излекувам раните, защото трети вълк скочи на гърба ми и аз почти се превих на две. Заби зъби в рамото ми. Изгаряща болка прогори ръката и гърба ми. Не можех да издържам тежестта му, затова отметнах глава назад и я забих в неговата. Той изквича и се смъкна, а ноктите му разкъсаха наметалото ми.
Друг вълк скочи и заби зъби отстрани на корема ми. Усетих как нещо отзад се разкъсва. Дали не беше бъбрек? Изревах от болка и използвах цялата си останала сила, за да го отхвърля.