В целия склад се водеха двубои. Двама тийнейджъри урбат затичаха към нас, готови да сразят белия вълк. Само че вълкът не помръдваше от мястото над мен. Изглежда бях изгубила съзнание за миг, защото в следващия момент двамата тийнейджъри се бяха отпуснали на колене и се покланяха на големия бял вълк. Единият беше момчето Райън. Кой знае защо се зарадвах, че се предава, преди да бъде наранен.
Закашлях се и усетих вкуса на кръв. Белият вълк се наведе и побутна с муцуна лицето ми. Вгледах се в дълбоките му очи, кафяви като кални локви — очите на Даниъл.
Но как бе възможно?
Това бе единственото, за което можех да мисля, докато губех съзнание — Даниъл беше черен вълк, преди да го излекувам, защо сега се беше превърнал в бял?
Двайсет и шеста глава.
В капан
Не мога да кажа със сигурност колко по-късно
Събудих се и усетих нещо мокро да бърше лицето ми.
Пернах го с ръка и се превъртях на една страна към купчина бяла пухкава козина, която ми служеше за възглавница. Миришеше прекрасно на бадеми и в просъницата ми се прииска да я гушна и да заспя отново. Едва тогава забелязах, че одеялото беше под мен. Дори не беше одеяло, ами плюшената кувертюра от леглото на Кейлеб Калби.
Седнах бързо — твърде бързо — и тъкмо се канех да скоча, когато пред очите ми затанцуваха бели звезди. Отпуснах се върху бялата възглавница.
— Всичко е наред — чух познат глас. В безопасност си. Пренесохме те на най-удобното място наблизо.
— Даниъл? — попитах аз. — Пред очите ми все още беше тъмно и не успях да позная гласа.
— Не, аз съм Талбът. — Той се обърна към друг в стаята. — Мислиш ли, че има амнезия?
Другият очевидно не му обърна внимание.
— И аз съм тук — обади се той.
— Гейбриъл?
Тръснах глава и пред погледа ми се проясни. Гейбриъл и Талбът бяха застанали от двете страни на леглото. Сториха ми се малко неясни — но ми заприличаха на братя — и бяха силно разтревожени. Не бяха обаче единствените в стаята. Пет момчета бяха коленичили на пода пред леглото, навели глави почти до земята.
— Какво става? — попитах аз. Защо глезенът ми пулсираше толкова болезнено, а някакъв възел на гърба ми гореше така, сякаш беше изложен на пламък?
— Много ни уплаши — рече Талбът. — Не бяхме сигурни дали ще оцелееш. — Направи крачка към мен, но неочаквано възглавницата ми изръмжа и той отстъпи назад. — Спокойно, де — вдигна ръце, сякаш се страхуваше, че възглавницата може да го ухапе. Знам, че не разбирах всичко, но ситуацията ми се стори сюрреалистична.
— Какво става?
— Заеми се да излекуваш раните си, преди да изгубиш още кръв.
Присвих очи към Талбът, когато забелязах непресторената му загриженост. Не го разбирах. Той беше лош, нали така?
— Той е свестен, Грейс. — Гейбриъл седна на ръба на леглото. Очевидно възглавницата ми нямаше нищо против. — По-късно ще разполагаме с достатъчно време за обяснения. Сега трябва да се уверим, че си добре.
— Защо да не съм? — Вдигнах ръка. Беше изцапана с червена, лепкава течност. Кръв. Моята кръв. След това си спомних. — Какво стана? Къде е Кейлеб? Къде е Джуд? — Огледах смътно познатите лица в стаята. — Къде е Даниъл? — почти изкрещях.
Възглавницата ми изскимтя и ме изтласка нагоре. Обърнах се, коленичих в леглото и открих, че възглавницата ми е белият вълк. Той скимтеше нетърпеливо и клатеше глава. Сякаш искаше да ми каже нещо.
— Кейлеб се измъкна — обясни Гейбриъл. — Джуд обаче е тук. Чака долу. Каза, че искал да се прибере у дома.
— Наистина ли? — Най-сетне. Напрежението, натрупало се в сърцето ми през последните десет месеца, изчезна изведнъж.
— А пък Даниъл, той… — Гейбриъл посочи огромния бял вълк.
Вгледах се в очите на звяра. Да, това бяха очите на Даниъл. Вълкът започна да се поклаща напред и назад, скимтеше и пролайваше. Заръмжа нетърпеливо. Не усещах никаква злоба у него, не и както в току-що преобразен върколак, но той определено беше разтревожен. Погалих го по гърба, за да го успокоя.
— Не разбирам — рекох. — Откога е така? Колко време съм била в безсъзнание?
— Дълго.
Погледнах тийнейджърите пред нас. Те ли бяха вълците, които се кланяха на Даниъл? Сега изглежда бяха възвърнали човешката си форма.