— Ало — буквално изкрещя, преди да затвори вратата на офиса. Господин Дей не заслужаваше подобно нещо, още повече след случилото се с Джесика.
— Тогава да тръгваме. — Даниъл подаде метлата на Крис. — Връщам се веднага след часовете.
— Ние ще сме тук — отвърна Крис, а гласът му издаде, че предпочита да е някъде другаде.
Даниъл стисна ръката ми и тръгнахме към несъществуващата врата, но след около четири крачки забелязах, че нещо се е лепнало на обувката ми. Пуснах ръката му и се наведох, за да махна пластмасовата карта от ботуша. Обърнах я. Най-обикновена бяла карта с малко лого отпред и надпис „Депото“ и магнитна лента на гърба. Приличаше на картата ми на редовен клиент в „Джава Пот“, която маркирах всеки път, когато си купувах нещо.
Даниъл спря и ме погледна.
— Какво намери? — Някаква членска карта. Предполагам, че е членска карта. Да си чувал за „Депото“?
Той поклати глава.
Стиснах картата.
— Възможно е да е улика, нали? Може би човекът, който е сторил всичко това, си е изпуснал картата.
— Може. Възможно е. — Даниъл, изглежда, не вярваше.
Стейси изсумтя зад мен.
— Говориш като хлапетата от Скуби Ду — заяви. — Хич не се надявайте. Клиентите изпускат какви ли не боклуци. В офиса държим бяла кутия с изгубени и намерени вещи, но почти никога не идват да си търсят нещата. Дай, ще я хвърля на някоя купчина с боклук.
Отново огледах картата. В Роуз Крест нямаше големи възможности за бизнес и нито една фирма не се казваше „Депото“. Сигурно беше най-обикновен боклук, помислих си аз, въпреки това я пъхнах в джоба на якето, вместо да я хвърля.
Даниъл изви вежди, но не каза и дума.
Пет минути по-късно
Даниъл остави мотора при магазина и се качи при мен в королата. Автомобилът ръмжа и пъшка до училище, сякаш се опитваше да ми подскаже, че няма да изкара още една зима. Добре че Даниъл знаеше как да го залъже, за да поработи още известно време, тъй като бяхме зле с парите, откакто мама спря да работи и имахме допълнителен разход за икономка. Питах се колко ли още време ще издържи татко да плаща на Деби, така че за нов автомобил и дума не можеше да става.
Паркирах на обичайното си място близо до енорията и тръгнахме заедно към училищния паркинг. Даниъл отпи глътка кафе и изсумтя доволно. Отдавна не бях виждала бузите му толкова хлътнали, а косата му ми се стори по-рошава от обикновено. Изяде мъфина с канела, който му бях донесла, след това прочисти гърлото си.
— Той имаше право — рече. — Господин Дей беше прав. Човек трябва да притежава специални умения, за да направи всичко това за кратко време. Може да е тийнейджър със суперсили.
Стиснах ръцете му.
— Невинна съм, кълна се, освен ако не съсипвам магазините, докато спя…
Той се усмихна, но бързо стана сериозен, когато произнесе името, което се опитвах да скрия с опита си за шега.
— Джуд. Връзва се, нали? — подхвърли. — Снощи е бил в града. Отишъл е в къщата на Мериан, сигурно той е бил на прозореца на Джеймс. Нищо чудно след това да се е отбил в магазина на Дей.
— Все едно е обикалял от място на място… Олеле! — Спрях пред входа на училището. Разбрах накъде бие Даниъл. Къщата на Мериан, прозореца на Джеймс, магазина на Дей. Това бяха все местата, на които заради вълка беше губил самообладание през последната година. Беше обезобразил замръзналото тяло на Мериан, когато я е открил мъртва на верандата, след това беше влязъл през прозореца вкъщи и беше отвлякъл бебето Джеймс, като представи нещата така, сякаш малкият сам е пропълзял до гората, а накрая беше натъпкал тялото на Джесика в кофа за боклук зад магазина, в който работеше Даниъл — всички тези усилия бяха, за да представи Даниъл като чудовище.
— Мислиш, че вълкът го кара да обикаля местата на миналите му престъпления. Но защо? Мислиш ли, че Джуд наистина е способен съвсем сам да причини толкова поразии в магазина на Дей?
— Извинявайте — изджавка остър глас зад нас.
Обърнах се и видях (бившата си) най-добра приятелка Ейприл Томас зад нас. Трепереше също като кокер шпаньол, когато беше развълнувана, уплашена или когато изпитваше някое друго чувство. Това беше едно от нещата, които открай време харесвах у нея.
— Извинявай, Грейс — рече тя развълнувано.
— Да? — обърнах се аз и усетих как в мен нахлуват смесени чувства. — Възмущение, че през последните десет месеца не искаше да има нищо общо с мен, радост, че чувам гласа й да изрича името ми.
Ейприл ме погледна и уви на пръста една от буклите си. Устните й потръпнаха, все едно се опитваше да предаде с обикновени думи нещо важно.