Кейлеб даде знак и две от момчетата му вдигнаха отпуснатото тяло на Гейбриъл и се отправиха към вратата. След това поведоха и нас с Даниъл.
— Защо не го направиш още сега? — попита Даниъл.
— Защото очакването е най-хубавата част от играта. Чувстваш се като на Бъдни вечер, а?
Двайсет и четвърта глава.
Прояви търпение
На долния етаж
Дори не можах да се насиля, докато ни теглеха към новия затвор. Струваше ми се безсмислено, а като слушах как Даниъл крещи и псува, докато се опитваше да се освободи, надеждите ми се стопиха. Даниъл може и да си връщаше силите, но свръхчовешката му мощ все още не се беше възстановила.
Отведоха ни във влажна, студена стая без прозорци. Беше нещо като складово помещение на долното ниво. Мъждукаща луминесцентна лампа бръмчеше и трепкаше над нас. Бяха направили подобрения — дебели стоманени вериги на стените и тежки метални болтове бяха забити в цимента, във всеки ъгъл имаше охранителна камера. Момчетата, които носеха Гейбриъл, го захвърлиха в далечния край на стаята. Вързаха краката му със същото въже, което бяха използвали за мен. Очевидно веригите бяха предназначени за нас с Даниъл, тъй като ни сложиха в двата края на помещението.
— Аз поемам първата смяна пред вратата — рече Талбът, когато надникна.
— Оставам с теб — реши едно от момчетата, което гореше от желание да го впечатли.
— Добре.
Той даде знак на останалите момчета да излязат от стаята. Вдигнах поглед към него, но той хлопна тежката метална врата, без дори да ме погледне. Пред вратата бях забелязала устройство за карти същото както пред „Депото“ и сега чух три изщраквания, когато тежките резета заеха местата си. Нямаше брава. Вратата беше поставена специално, за да не може никой да излезе.
Отпуснах се на земята, потръпнах и се разхлипах. Китките ми се сториха прекалено тежки, когато вдигнах ръце, за да покрия лицето си.
— Недей. — Даниъл понечи да се спусне към мен, но веригите го спряха. Успя да стигне до средата на стаята. Наведе се напред, докъдето стигаше. — Не плачи, Грейси. Не се предавай. Ще намерим начин да се измъкнем. Ще избягаме дори да се наложи да се бием с всеки един от тях.
— Ние сме едно нищо, Даниъл. Ще бъдем двама срещу двайсет. Гейбриъл няма да се бие, а ти едва възстановяваш силите си. Силите са неравни. Ще ме подчинят, а след това аз ще те убия. После пък ще ме изпратят вкъщи и нищо няма да ми попречи да убия и бебето Джеймс, и останалите.
Най-егоистичната мисъл, която не изрекох, беше, че след като всички, които обичах, си отидеха, нямаше да остане кой да ме излекува, ако изобщо съществуваше лечение. Щях да остана чудовище цяла вечност. Щях да съм Псе на смъртта, което да се подчинява на капризите на един луд.
— Трябва да имаш вяра, Грейс. Повярвай в себе си. Не се отказвай точно сега.
— Но аз нямам повече вяра, Даниъл. Нямам вяра и в себе си. Нито пък в Господ. Аз не го интересувам. Той не се интересува от нас. Всичко приключи. Това е краят. Утре ще се превърна в чудовище и вие ще умрете. А Господ не дава пет пари.
— Не вярвам. Ти мислиш, че си изгубила вярата си, но аз много добре знам, че това не е така: Дълбоко в себе си пазиш вярата. А пък аз вярвам в теб.
— Изглежда, не ме познаваш толкова добре, колкото си мислиш.
— Напротив, Грейс. Знам много добре какво се върти в главата ти, защото съм преживявал същото. Гласът, който чуваш — ужасните неща, с които те бомбардира… Подобни мисли те карат да смяташ, че Господ не се интересува от нас. Тези мисли не са твои: Не са и изпратени от Господ. На вълка са. На демона. На дявола. Той те изпитва. Изкушава те. Ако обаче съумееш да отблъснеш тези мисли, ако се протегнеш зад тях, тогава ще откриеш силата у себе си, силата, която Господ ти е дал, за да се пребориш със злото, а тя е много по-мощна от всичко, което можеш да си представиш. Веднъж вече ти откри тази сила у себе си.
Поклатих глава. Нямах представа за какви сили говори той. Бързината, издръжливостта и сръчността идваха от вълка.
— Нощта, в която ме излекува — продължи Даниъл, — какво изпитваше?
Гейбриъл ми беше задал същи въпрос. Не разбирах защо отговорът е толкова важен, но поне го знаех.
— Любов — признах аз. Обичах те толкова много, че бях готова да жертвам всичко за теб. Исках да се излекуваш, независимо как щеше да се отрази на мен. Бях готова да изгубя собствената си душа, но беше по-важно да спася твоята.