— Тогава не ми казвай, че не си достатъчно силна, защото ти притежаваш повече сили, отколкото повечето хора могат дори да мечтаят да притежават. Няма по-голям дар, по-голяма сила от тази. — От истинската любов ли? — Да. Това е разликата между тях и нас. Ние сме все още способни на любов. Вълкът се опитва да унищожи любовта, опитва се да я изтласка от сърцето ти, опитва се да те накара да заличиш всичко, на което държиш. Ако обаче можеш да опазиш тази любов и вярата, тогава значи си по-силна от всички чудовища. Никаква външна сила, никакъв напор, никакво зло не е в състояние да те превърне във вълк, ако съумееш да опазиш любовта. — Даниъл падна на колене. Веригите му издрънчаха на пода. — Не трябваше да спирам да те обучавам — рече той. — Не трябваше да спирам да вярвам в силата ти. Трябваше да те подкрепям, да те науча на душевното равновесие, от което се нуждаеш. Когато силите ми започнаха да се връщат, се изплаших до смърт. Мислех, че това означава, че лечението не е подействало. Не исках да ти кажа, защото не желаех да мислиш, че си жертвала всичко заради мен, а това не е означавало нищо.
Преместих се към Даниъл и се опитах да скъся разстоянието.
— Можеше да ми кажеш. Можеш да ми кажеш абсолютно всичко. Също както аз трябваше да ти кажа за Талбът.
— Знам, Грейс. И двамата постъпихме глупаво. Трябваше да си имаме доверие, независимо от всичко. Само че аз много се уплаших, че силите ми се връщат, защото това означаваше, че за теб няма лек. Нямаше на какво да разчитаме. Затова прекъснах тренировките в мига, в който Гейбриъл ми каза. След това толкова отчаяно се опитвах да намеря отговори, че започнах да те пренебрегвам. Отдръпнах се. Не биваше да го правя. Трябваше да продължа да те тренирам, да те уча как да използваш силите си, за да не се налага да се обръщаш към такива като Талбът. — Той вдигна окованите си ръце. — Сега обаче съм до теб. Двамата с теб сме заедно. Ще се бием рамо до рамо и никой няма да ни спре. Нищо няма да ни раздели.
Коленичих пред Даниъл в края на своите окови. Опитах се да протегна ръка, за да докосна лицето му, но така и не успях да го достигна. Бях на самия край на веригата. Вгледах се в дълбоките тъмни очи, сякаш можех да се потопя в тях завинаги. Нямаше да излезем оттук. Двамата с него нямаше да успеем да се преборим с демоните, независимо колко Вяра имахме. Имаше обаче начин да попреча на демона в мен да победи.
Веднъж вече бях готова да продам душата си, за да го спася. Бях готова да се превърна в чудовище заради него. Бях готова да го сторя и сега, но очевидно Кейлеб беше намислил нещо друго. Той искаше да ме превърне в чудовище, за да унищожи Даниъл и семейството ми, а аз не можех да му позволя да направи подобно нещо. Каквото и да се случеше, нямаше да се предам на вълка. Най-добре да умра като Грейс Дивайн, вместо да живея като чудовище.
Протегнах се максимално към Даниъл, а той към мен. Устните ни едва се докоснаха. Бях се изтеглила на самия край на веригите и имах чувството, че ръцете ми ще се отскубнат, но поне спечелих още частица от сантиметъра. Притиснах устни към устните на Даниъл.
Не ме интересуваше, че Габриел е в безсъзнание в един ъгъл на помещението, нито че Талбът е пред вратата. Не ме интересуваше и камерата в ъгъла. Целувах Даниъл като за последен път, защото знаех, че това е последният път.
На сутринта щях да умра, за да спася онези, които обичах.
Последната нощ
Следващите няколко часа ми се сториха безкрайни, но същевременно и къси. Двамата с Даниъл за последен път щяхме да прекараме нощта заедно, а не можехме дори да се докоснем. Трепкащата флуоресцентна светлина угасна по едно време, така че ние двамата с Даниъл останахме да лежим на циментовия под в пълен мрак и се докосвахме единствено с гласовете си. От време на време разговаряхме, после мълчахме, тъй като не бяхме сигурни дали другият спи, поне докато един от нас не попиташе нещо. Говорихме за какво ли не? От най-наболелите житейски въпроси до най-елементарните, за които се сещахме. По едно време попитах Даниъл за портфолиото за „Трентън“, което трябваше да предадем след две седмици. Той описа в подробности как е скицирал дизайна за нови слушалки, който щеше да включи.
Аз пък му разказах как едно от есетата за „Трентън“ беше събудило желанието ми да стана супергерой. Даниъл се разсмя.
— От теб ще излезе невероятен супергерой. Особено ако си с този тоалет. Какво представлява? Да не би да е съчетание от Червената шапчица и жената чудо?
Изкисках се.
— Същото каза и Ейприл. Знам, че съм смешна. Някой ми беше свалил ботушите, преди да оковат глезените ми, но в момента бях доволна, че наметалото е на раменете ми. Беше чудесно одеяло в студената тъмна стая.