— Изглеждаш зашеметяващо — заяви Даниъл.
— Че ти дори не ме виждаш.
— Споменът за теб е запечатан в ума ми. Той ме топли.
Разсмях се смутено и замълчах. Запитах се колко ли дълго Даниъл ще запази този спомен, след като си отидех?
Тежкото дишане и стоновете на Гейбриъл запълваха тишината. Поне беше жив. Непрекъснато се питах защо ме е последвал, след като нямаше намерение да се бие. Защо изобщо държеше на мен? Беше дошъл в Роуз Крест, за да открие дали аз съм „божествената“, която може да цери урбат от върколашкото проклятие. Защо тогава не се прибра веднага след като разбра че силите на Даниъл се възвръщат?
Порази ме нова мисъл.
— Не се ли притесняваш? — попитах тихо Даниъл, тъй като не бях сигурна дали спи.
— М-м-м — отвърна уморено.
— Не се ли притесняваш, че отново ще се превърнеш във вълк? Аз съм с лунен камък, така поне ще опазя душевното си равновесие за известно време. Шантава работа. Не те ли е страх, че ще се преобразиш? Май трябва да си вземеш висулката.
Веригите му издрънчаха. Не разбрах дали се е обърнал на една страна, към мен.
— Точно това е проблемът Грейс. Съвсем различно е от предишния път. Притежавам умението да се лекувам, силата и бързината ми се връщат, както и засилените сетива… но най-сетне през последните няколко дни разбрах, въпреки че съвсем бях изперкал… вълкът го няма в мен.
Поех си бързо дъх.
— Значи сигурно си излекуван. — Не знам — отвърна той. — Наистина не знам. — Замълча за момент — фактът, че Кейлеб не можа да разпознае миризмата на кръвта ми, никак не ме изненада. Но пък се питам… чудя се дали не се превръщам в нещо коренно различно.
— Какво?
— Ще ми се да знаех. Направих си кръвен тест. Затова ме нямаше през последните няколко дни. Познавам един, който работи в изследователската лаборатория в „Кълъмбъс“. Дължеше ми услуга и знаех, че ще бъде дискретен. Отидох там, но и той не можа да ми каже нищо.
— Това ли правеше във всички онези случаи, когато не можеше да ми кажеш къде си? Отговори ли търсеше? Иска ми се да ми беше казал.
— Знам, трябваше да ти кажа. Просто на няколко пъти трябваше да отида на разни подозрителни места, за да потърся онова, което ме интересуваше.
Преглътнах с усилие.
— Какво например?
— Помниш ли нощта, когато си видяла мотоциклета ми пред бара?
— Да.
— Не бях в бара. Бях в мотела отзад… с Мишка.
— Какво? — Вълкът изръмжа ужасни неща в главата ми. Стиснах лунния камък и топлината му вля спокойствие в гърдите ми. — Какво означава това?
— Исках да влезе в главата ми. Тя може да контролира мислите, постига го с очите — буквално запечатва волята на жертвата си.
— Знам — отвърнах аз, когато си спомних как тя едва не ме уби. След това си спомних какво каза Мишка, че щяла да се позабавлява с Даниъл. Вълкът изръмжа — опита се да ме накара да ревнувам. — Защо си искал да влезе в главата ти?
— За да прочете мислите ми, да ги манипулира. Постига го, като те вкарва в дълбок транс. Исках да влезе в главата ми, за да открие вълка и да ми каже защо нито го чувам, нито усещам. Представих си Даниъл отпуснат на леглото в мотела, докато Мишка се вглежда дълбоко в очите му. Нищо чудно, че не искаше да ми каже къде е бил същата нощ и какво е правил.
— И какво откри?
Нищо. Не го направих. Цената й беше твърде висока. Не желаех да й дам онова, което тя искаше в замяна.
— А тя какво искаше?
— Мен.
Стиснах зъби, когато ме заля вълна от гняв. Очите ми пареха и нощното виждане се върна за момент. Тогава видях кафявите очи на Даниъл притворени от мъка и живителната любов отблъсна гневния вълк.
— Аз си тръгнах и тя се ядоса — рече той. — След това, на следващия ден тя ми пусна есемес и заяви, че си била променила мнението, че била готова да вземе мотора ми за отплата. Трябваше да се срещнем отново — когато бяхме на вечеря у вас и си тръгнах бързо, чаках нов есемес от нея. Само че когато стигнах у тях — живееше в някаква къща в покрайнините — разбрах, че есемесът не е от нея, а от приятелката й Вероника. Бяха от едно котило — също като семейство — и когато Вероника се върнала същата вечер, открила Мишка и останалите й приятели мъртви, а някой бил задигнал десетте бона, които те били откраднали, Вероника искаше да й помогна да проследя убийците на приятелите й и да й върна парите. Обеща да ми помогне, ако аз помогна на нея — щяла да влезе в мислите ми. Опитах се. В неделята дори не бях с Кейти, както ти казах. Опитвах се да проследя извършителя, но не постигнах нищо. — Той изпъшка. — Не мога да повярвам, че намесих и Кейти и излъгах, че е била у нас, само че това беше първата смислена лъжа, която ми хрумна. Но също така беше и най-тъпото, което можах да измисля.