— Вече не се съмнявам ни най-малко — признах аз.
— Е, значи постигнахме нещо — каза професорът. — Напредваме, а? Сега бихте ли погледнали към върха на тази канара? Забелязвате ли там нещо?
— Огромно дърво.
— А на дървото?
— Голяма птица.
Той ми подаде лупа.
— Да — казах аз, като погледнах през нея. — На дървото е кацнала голяма птица. Струва ми се, че клюнът й е доста здрав. Бих казал, че е пеликан.
— Не сте за завиждане с това зрение — забеляза професорът. — Нито е пеликан, нито е каквато и да било птица. Може би ще ви бъде интересно да научите, че аз успях да застрелям точно този екземпляр. Това беше единственото неоспоримо доказателство, което можах да взема със себе си.
— Значи то е при вас? — Най-сетне щях да видя реално потвърждение на неговия разказ.
— Беше при мен. За нещастие изгубих го заедно с всичко останало при същата катастрофа в реката, която съсипа снимките ми. Вкопчах се в него, преди да изчезне във водовъртежа, и в ръката ми остана част от крилото му. Когато водата ме изхвърлила на брега, аз съм бил в безсъзнание, но този жалък остатък от превъзходния ми образец беше цял и невредим. Ето го пред вас.
Той извади от едно чекмедже нещо, което ми напомняше горна част от крилото на голям прилеп. Тази извита кост с ципа под нея беше дълга най-малко два фута.
— Чудовищен прилеп — предположих аз.
— Нищо подобно! — сурово ме прекъсна професорът. — Живеейки в образованата среда на учени, не съм подозирал, че е възможно да не се познават елементарните принципи на зоологията. Нима наистина не знаете простото положение от сравнителната анатомия, че птичето крило е всъщност долната част на ръка, докато крилото на прилепа се състои от три издължени пръста с ципи между тях? В случая е съвсем ясно че костта не е ръка и както сам виждате, има само една ципа, закрепена за една кост, така че тя не може да принадлежи на прилеп. Но щом не е нито птица, нито прилеп, тогава какво е?
Скромният ми запас от знания бе изчерпан до дъно.
— Наистина не зная — признах аз.
Професорът отвори авторитетната книга, на която вече се беше позовавал.
— Ето — продължи той, като посочи изображението на едно необикновено летящо чудовище. — Отлична репродукция на диморфодон или птеродактил — летящо влечуго от Юрския период. На другата страница е показана скица на механизма на крилото му. Сравнете го, ако обичате, с образеца, който държите.
Когато погледнах, изтръпнах от изумление. Не оставаше място за съмнение. Съвкупността от доказателства беше категорична. Скицата, снимките, разказът, а сега и действителният образец — какво повече? Казах му това — казах го с искрено чувство, защото почувствувах, че с този човек се отнасят несправедливо. Той се облегна на стола си със снизходителна усмивка под спуснатите клепачи, като се грееше на тази внезапна слънчева топлинка на признанието.
— Това е най-великото откритие, за което съм чувал! — възкликнах аз, макар че възторгът ми беше по-скоро журналистически, отколкото научен. — Това е колосално! Вие сте Колумб в науката! Вие сте открили един изгубен свят! Искрено съжалявам, че в началото проявих съмнение. Всичко беше така невероятно. Но не мога да не се съобразявам с очевидните факти, а те би трябвало да са убедителни за всекиго.
Професорът измърка от задоволство.
— И после, сър? Какво направихте по-нататък?
— Беше през влажния сезон, господин Малоун, и запасите ми бяха изчерпани. Аз изследвах част от огромната скална верига, но не намерих място, удобно за изкачване. Пирамидалната канара, върху която видях и застрелях птеродактила, бе по-достъпна. Бидейки малко нещо катерач, успях да се добера до средата й. От тази височина получих по-добра представа за платото върху скалите. То се оказа много голямо. Нито на изток, нито на запад се виждаше краят на тези увенчани със зеленина скали. Под тях се намира мочурлива местност, обрасла с непроходими гъсталаци, пълна със змии и насекоми. Същински разсадник на треска, тя е естествената броня на тази чудновата страна.
— Не видяхте ли други признаци на живот?
— Не, сър, не видях. Но през седмицата, която прекарахме в лагера си в подножието на скалите, ние чувахме отгоре странни шумове.
— А съществото, което е нарисувал американецът? Какво мислите за него?
— Може само да се предположи, че той е стигнал до върха и го е видял там. Следователно съществува път, който води нагоре. Той обаче трябва да е много труден, иначе тези същества биха се спуснали долу и биха плъзнали по околните земи. Ясно, нали?