През този ден ние извървяхме общо около двадесет и две мили, но те не ни донесоха нещо ново. Трябва да ви кажа, че според нашия анероиден барометър след постоянното ни изкачване, откакто напуснахме канутата, ние сме се издигнали на не по-малко от три хиляди фута над морското равнище. С това се обяснява и значителната промяна в температурата и растителността. Избавихме се от някои от онези ужасни насекоми, които са проклятие за тропическите пътешествия. Още се срещат няколко вида палми и много папратовидни, но амазонските дървета изчезнаха напълно. Приятно беше да видиш повета, пасифлората и бегонията. Тук, сред тези неприветливи стени, те ми напомняха за родния край. Точно такава червена бегония расте в саксията под прозореца на една вила в Стрийтън — но това са лични спомени.
Тази вечер — говоря още за първия ден от нашата обиколка на платото — с нас се случи нещо, след което никой вече не се съмняваше, че чудесата са съвсем близо до нас.
Четейки тези редове, вие, скъпи господин Макардъл, вероятно за първи път ще почувствувате, че редакцията не ме изпрати тук напразно и че тя ще разполага с един прекрасен материал, когато професорът разреши да го използуваме. Самият аз не ще се осмеля да публикувам тези бележки, ако не успея да донеса в Англия веществени доказателства, защото инак ще ме нарекат журналиста Мюнхаузен. Не се съмнявам, че и вие сте на същото мнение и не бихте пожелали да заложите върху това приключение целия авторитет на „Газет“, преди да можем да посрещнем вълната от критики и скептицизъм, която тези статии неизбежно ще предизвикат, Затова този чуден случай, който би могъл да осигури такова сензационно заглавие в добрия стар вестник, ще трябва да полежи в редакторското чекмедже и да почака реда си.
А всичко свърши за миг и остави следа само в съзнанието ни.
Ето какво се случи. Лорд Джон беше застрелял един ахути — малко животно от рода на свинята. Половината дадохме на индианците, а другата печахме за себе си. С настъпването на здрача въздухът тук става хладен и ние се бяхме примъкнали близо до огъня. Нощта беше безлунна, но имаше звезди и равнината наоколо се виждаше. Изведнъж от тъмнината, от нощния мрак, излетя нещо, което свистеше като аероплан. За миг две твърди крила ни покриха като балдахин и аз зърнах дълга змийска шия, свирепо, хищно червено око и голям тракащ клюн, в който за мое учудване блестяха голям брой бели зъби. След една секунда съществото беше вече изчезнало заедно с нашата вечеря. Огромна черна сянка, широка двадесет фута, се издигна към небето, за миг чудовищните крила затулиха звездите и после се скриха зад скалата, под която се бяхме разположили. Ние седяхме поразени край огъня и мълчахме, като героите на Вергилий, когато са били нападнати от харпиите. Съмърли заговори пръв.
— Професор Челинджър — каза той с тържествен глас, разтреперан от вълнение. — Дължа ви извинение. Аз не бях прав и ви моля, сър, да забравите миналото.
Беше добре казано и двамата мъже за първи път си стиснаха ръцете. Ето какво ни донесе нашата първа среща с птеродактила. Струваше си да изгубим една вечеря в името на помиряването на двама мъже като тях.
Но дори и да съществуваха праисторически животни на платото, те не бяха твърде многобройни, защото през следващите три дни не видяхме нищо ново. През това време пресичахме голата и неприветлива местност покрай северната и източната стена на платото. Каменистата пустиня отстъпи мястото си на мрачни блата, пълни с диви птици. Тези места са съвършено недостъпни и ако не беше твърдата издатина в самото подножие на скалата, щяхме да се върнем назад. Неведнъж затъвахме до пояс в слузта и тинята на полутропичното блато. Отгоре на всичко това място, изглежда, беше развъдник на харакаки, най-отровните и нападателни змии в Южна Америка. Тези ужасни същества ни преследваха, като се гърчеха и скачаха по повърхността на вонящото блато. Спасяваха ни само пушките, които бяха винаги заредени. Никога няма да забравя кошмарната гледка на една падина в тресавището, която приличаше на фуния и бе позеленяла от гниещи лишеи. Това беше истинско гнездо на тези гадини. Те гъмжаха по склоновете на падината и се хвърляха срещу нас. Харакаката е известна с това, че веднага напада човека. Змиите бяха толкова многобройни, че не бихме могли да ги избием, затова си плюхме на петите и бягахме, докато капнахме от умора. Когато се обръщахме назад, виждахме главите на нашите ужасни преследвачи, които се издигаха и спущаха сред тръстиката. Винаги ще помня това. На картата, която изготвяме, това блато ще бъде отбелязано като Блато на харакаките.