— Каквото и да е. Където и да е. Няма значение.
Макардъл потъна в мислите си за няколко минути.
— Не зная дали ще можете да се сприятелите или поне да разговаряте с този човек — каза най-после той. — Вие, изглежда, имате някаква дарба да се сближавате с хората — навярно сте симпатичен или притежавате младежка жизненост или нещо подобно. Аз самият го чувствувам.
— Много сте мил, сър.
— Така че защо да не си опитате късмета при професор Челинджър от Енмор парк?
Осмелявам се да си призная, че бях малко изплашен.
— Челинджър! — извиках аз. — Професор Челинджър, знаменитият зоолог! Не е ли същият, който строши черепа на Блъндел от „Телеграф“?
Редакторът се усмихна мрачно.
— Не ви ли харесва това? Не казахте ли, че търсите приключения?
— Всичко това влиза в работата ни, сър — отговорих аз.
— Точно така. Не вярвам той да бъде винаги толкова яростен. Мисля, че Блъндел го е заварил в лош момент или може би се е държал не както трябва. Вие може би ще имате по-добър шанс или ще проявите по-голям такт в общуването си с него. Сигурен съм, че в тази работа има нещо подходящо за вас и „Газет“ трябва да използува това.
— Аз всъщност не зная нищо за него — казах. — Спомням си само името му във връзка със съдебното преследване за нанасяне побой на Блъндел.
— Имам някои бележки, които ще ви послужат, господин Малоун. Известно време съм наблюдавал професора. — Той извади някакъв лист от чекмеджето. — Това е резюме от неговото досие. Предавам ви го накратко: „Челинджър, Джордж Едуард. Роден Ларгс, Н. Б., 1863. Образование: Ларгската академия, Единбъргския университет. Асистент в Британския музей, 1892. Помощник-пазител на сравнително-антропологичния отдел, 1893. Подал оставка след жлъчна кореспонденция — същата година. Кавалер на Крейстъновия медал за изследвания в областта на зоологията. Член-кореспондент на — е, на доста много неща, около два инча дребен шрифт“ — Сосиете Белж, Американската академия на науките, Ла Плата и т.н., и т.н. Бивш председател на Палеонтоложкото дружество, Британското сдружение, секция Н и пр., и пр. Публикации: „Някои наблюдения върху поредица от калмукски черепи“, „Очерци за еволюцията на гръбначните“ и множество статии, в това число и „Прикритата погрешност на вайсманизма“, която доведе до оживена дискусия на конгреса на зоолозите във Виена. Развлечения: разходки, алпинизъм. Адрес: Енмор парк, Кенсингтън, У". Ето, вземете това. Тази вечер нямам нищо повече за вас.
Прибрах листчето в джоба си.
— Един момент, сър — казах аз, когато видях, че срещу мен вече не е червеното му лице, а розовият плешив тил. — Още не ми е много ясно защо трябва да интервюирам този джентълмен. Какво е направил той?
Лицето отново блесна.
— Преди две години той отиде в Южна Америка на самостоятелна експедиция. Върна се миналата година. Несъмнено е бил в Южна Америка, но отказа да съобщи къде точно. Започна да разказва приключенията си мъгляво, но някой взе да го иронизира и той просто се затвори като мида. Или се е случило чудо, или този човек е първокласен лъжец, което е по-вероятно. Имал някакви повредени фотографии, за които се говори, че са фалшиви. Станал е толкова чувствителен, че се нахвърля върху всекиго, който задава въпроси, и изхвърля репортерите от дома си. Според мен той е просто един опасен мегаломаниак със склонност към науката. Такъв е вашият човек, господин Малоун. А сега бягайте и вижте какво можете да изстискате от него. Достатъчно възрастен сте, за да се браните. Във всеки случай рискът не е много голям за вас: нали има закон за отговорността на работодателите!
Засмяното червено лице отново се смени с розов овал, обграден от червеникав пух — разговорът беше приключен.
Аз тръгнах направо към Клуба на диваците, но вместо да хлътна в него, се облегнах на перилата на Аделфийската тераса и дълго време се взирах замислено в кафявата мазна река. На открито винаги мисля по-трезво и по-ясно. Извадих списъка с подвизите на професор Челинджър и ги препрочетох под електрическата лампа. След това ме осени нещо, което мога да нарека само вдъхновение. Съдейки по това, което ми бяха казали, бях сигурен, че в качеството си на журналист нямам надежда да се свържа с този свадлив професор. Но скандалите, споменати на два пъти в кратката му биография, можеха да означават само едно — че той е фанатик в науката. Дали тъкмо тук не се криеше слабото му място? Щях да опитам.
Влязох в клуба. Беше малко след единадесет и голямата зала бе доста пълна, макар че още нямаше наплив. Забелязах един висок, слаб, ъгловат мъж, който седеше в креслото до огнището. Когато примъкнах стола си към него, той се обърна. Това бе човекът, който ми беше нужен — Тарп Хенри, от редакцията на „Нейчър“ — слабо, сухо същество, пълно с добродушна човечност към онези, които го познаваха. Аз незабавно подхванах моята тема: