Първото, което ме порази, когато си поех отново дъх, беше великолепният изглед към местата, които прекосихме, сякаш под нас лежеше цялата бразилска равнина, простряна чак до синкавата мъгла на далечния хоризонт. На преден план се издигаше полегатият склон, осеян със скали и папратовидни дървета. По-нататък, към центъра, зад седловидния хълм, се виждаше жълтозелената маса на бамбука, през който бяхме минали. После растителността постепенно се сгъстяваше и се вливаше в гигантската гора, която стигаше до хоризонта и продължаваше на не по-малко от две хиляди мили зад него.
Аз все още се опивах от тази вълшебна панорама, когато почувствувах върху рамото си тежката ръка на професора.
— Гледайте насам, млади приятелю — каза той. — Vestigia nulla restorsum. Никога не се обръщайте назад. Пред очите ви трябва да бъде винаги нашата славна цел.
Извърнах се към платото. То беше на една височина с нашата канара и зеленият бряг на храстите, сред които стърчаха отделни дървета, беше толкова наблизо, че човек трудно можеше да свикне с мисълта за неговата недостъпност. Пропастта беше широка около четиридесет фута, но четиридесет фута или четиридесет мили — за нас беше все едно. Обгърнах с ръка ствола на дървото и се наведох над бездната. Далече под нас се виждаха дребните тъмни фигури на слугите ни, които гледаха нагоре към нас. Стената на канарата беше също така отвесна, както и отсрещната. Зад мен се чу скърцащият глас на професор Съмърли.
— Интересна работа — каза той. Обърнах се и видях, че той разглежда с голям интерес дървото, за което се бях вкопчал. Тази гладка кора и дребните нарязани листа ми се сториха познати.
— Ха — извиках аз, — та това е бук!
— Точно така — потвърди Съмърли. — Съотечественик в далечна страна.
— Не само съотечественик, любезни господине — каза Челинджър, — но също, ако ми разрешите да продължа вашето сравнение, първокласен съюзник. Този бук ще бъде наш спасител.
— Господи! — извика лорд Джон. — Мост!
— Точно така, приятелю, мост! Снощи аз не на вятъра си блъсках главата цял час, за да намеря изход. Нашият млад приятел навярно си спомня моите думи, че Джордж Едуард Челинджър се чувствува най-добре, когато е притиснат до стената. А снощи, съгласете се, бяхме притиснати до стената. Но там, където си подадат ръка волята и интелектът, винаги ще се намери изход. Нужен ни беше мост, който да прехвърлим през пропастта. Ето го и него!
Идеята беше наистина блестяща. Дървото не бе по-ниско от шестдесет фута и ако паднеше в желаната посока, върхът му щеше да опре на отвъдния бряг на пропастта. При изкачването лагерната брадва висеше на рамото на Челинджър. Сега той ми я подаде.
— Нашият млад приятел има здрави мускули — избоботи той. — Мисля, че той ще се справи най-добре. Трябва обаче да ви помоля да не се изкушавате да мислите сам, а да изпълнявате точно онова, което ви се каже.
Под негово ръководство аз направих в дървото такива разрези, че то да падне в нужното направление. Стволът и без това беше силно наклонен към платото, така че задачата не беше трудна. После се заех сериозно за работа, като се сменях с лорд Джон. След около час се чу силен трясък, дървото се залюля и като рухна с грохот, зарови клоните си в храстите на отвъдната страна. Отсеченият дънер се търколи до самия ръб на нашата площадка и за една страшна секунда всички помислихме, че ще се прекатури през него. Но на няколко инча от ръба той се закрепи и мостът към неизвестното беше прехвърлен.
Всички ние мълчаливо стиснахме ръка на професор Челинджър, който свали сламената си шапка и се поклони дълбоко на всекиго.
— Ще имам честта — каза той — да стъпя пръв в непознатата земя: подходящ сюжет за една бъдеща историческа картина.
Той вече бе приближил до моста, когато лорд Джон го хвана за якето.
— Скъпи приятелю — каза той, — наистина не мога да ви разреша.
— Не можете да ми разрешите ли, сър?! — Челинджър извърна глава, а брадата му щръкна нагоре.
— Когато се касае до науката, сам знаете, аз ви следвам, защото сте учен. Но когато навлезете в моята област, бъдете така добър да ме следвате вие.