— Много интересен и поучителен случай — каза Челинджър, когато спряхме край ручея, за да наплиска отеклото си коляно. — Сега, Съмърли, ние с вас сме извънредно добре осведомени за поведението на разярения птеродактил. — През това време Съмърли изтриваше кръвта от драскотината на челото си, а аз превързвах раната от неприятното убождане във врата ми. Чудовището беше отпрало рамото на якето на лорд Джон, но кожата бе само одраскана от зъбите му.
— Заслужава да се отбележи — продължи Челинджър, — че нашият млад приятел е бил клъвнат, докато дрехата на лорд Джон е могла да бъде разкъсана само от ухапване. Аз на свой ред бях ударен в главата с крило. Така че ние се запознахме с различните им методи на нападение.
— Още малко и с нас щеше да бъде свършено — каза мрачно лорд Джон. — Не бих могъл да си представя по-гадна смърт от тази — да бъдеш погубен от такива мръсни гадини. Съжалявам, че стрелях, но, бога ми, друг избор нямах.
— Ако не бяхте стреляли — заявих уверено аз, — сега нямаше да сме тук.
— Да се надяваме, че това няма да ни навреди — каза той. — Сигурно в тези гори често се чуват подобни силни трясъци: чупят се клони, падат дървета. Но вярвам, че ще се съгласите с мен; днес имахме достатъчно преживявания и най-добре ще направим, ако идем в лагера и потърсим в аптечката карбол. Кой знае каква отрова могат да имат тези зверове в отвратителните си челюсти.
Но едва ли някой от създаването на света насам е прекарал такъв ден. Непрекъснато ни се готвеха нови изненади. По брега на ручея най-сетне стигнахме до поляната и като видяхме трънливата барикада на нашия лагер, сметнахме, че приключенията ни са свършили. Но излезе, че е още рано да мислим за почивка. Портата на форд Челинджър не беше докосната, стените бяха здрави и все пак някакво странно и могъщо същество го бе посетило в наше отсъствие. То не бе оставило никакви следи по земята и само по увисналия клон на огромното дърво гингко човек можеше да се досети как е дошло и си е отишло. За пакостната му сила достатъчно ясно говореше състоянието на запасите ни. Те бяха пръснати в безредие по поляната, а една месна консерва беше строшена, за да се извади съдържанието й. От един сандък с патрони бяха останали само трески, а до него се търкаляха парчета от медна гилза. В душите ни се засели отново смътен страх и ние огледахме с изплашени очи окръжаващите ни гъсти сенки. Във всяка от тях можеше да се крие нещо ужасно. Каква радост ни донесе гласът на Самбо в този час! Приближихме до края на платото и го видяхме на върха на отсрещната канара. Седеше и ни се усмихваше.
— Всичко добре, маса Челинджър, всичко добре! — извика той. — Аз стои тук. Вие не се страхува. Винаги намери мен, когато иска.
Честното му черно лице и необятната равнина пред нас, която се стелеше чак до притока на Амазонка, ни припомниха, че сме на тази земя и живеем в двадесетия век, а не сме пренесени от вълшебна сила на някаква сурова, първобитна планета. Колко трудно беше да се проумее, че виолетовата черта на далечния хоризонт е толкова близко до онази велика река, по която се движат огромни параходи и където хората разговарят за дребни жизнени проблеми в същото време, когато, захвърлени сред съществата на една отминала ера, ние можем само да гледаме нататък и да тъгуваме за всичко, което сме оставили там.
От този чуден ден съм запазил още един спомен. С него ще завърша това писмо. Двамата професори, чиито нерви несъмнено бяха изопнати от нараняванията, завързаха ожесточен спор за това, дали нашите нападатели принадлежаха към рода на птеродактилите, или диморфодонтите. Размениха се силни думи. За да не слушам техните кавги, аз се преместих малко встрани, седнах върху дънера на едно паднало дърво и запуших. След малко към мен се приближи лорд Джон.
— Слушай, Малоун — каза той, — помниш ли мястото, където видяхме тези твари?
— Съвсем ясно.
— Нещо като вулканичен кратер, нали?
— Точно така — казах аз.
— Забеляза ли почвата?
— Скали.
— А покрай водата — където е тръстиката?
— Там почвата беше синкава. Приличаше на глина.
— Именно. Вулканично гърло, пълно със глина.
— Та какво от това? — попитах аз.
— Нищо, просто така — отвърна той и пое замислено назад, където още се чуваше дуетът на спорещите мъже на науката — високият рязък тенор на Съмърли и звучният бас на Челинджър.
Навярно щях да забравя думите на лорд Джон, ако не го бях чул през същата тази нощ да си мърмори сам: „Синя глина… глина във вулканично гърло!“ Това бяха последните думи, които чух, преди да потъна в дълбок сън, изтощен от дългия ден.
XI. Аз станах герой на деня