— Какво знаеш за професор Челинджър?
— За Челинджър ли? — Той събра веждите си в знак на неодобрение. — Челинджър беше човекът, който пристигна от Южна Америка с някаква скроена история.
— Каква история?
— А, това бяха врели-некипели за странни животни, които той бил открил. Мисля, че после си взел думите назад. Всеки случай замълча. Даде едно интервю на Ройтер и се вдигна такъв вой, че той разбра, че няма да я бъде. Това беше позорно. Намериха се един-двама, които бяха склонни да му повярват, но той скоро ги отблъсна.
— Как?
— С непоносимото си грубиянство и с невъзможното си поведение. Между тях беше бедният Уодли от Института по зоология. Уодли му изпратил послание: „Председателят на Института по зоология предава своите поздравления на професор Челинджър и би бил лично поласкан, ако той окаже чест на института да дойде на следващото му заседание.“ Отговорът беше нецензурен.
— Не може да бъде.
— В смекчен вид би звучал така: „Професор Челинджър предава своите поздравления на председателя на Института по зоология и би бил лично поласкан, ако той отиде по дяволите.“
— Боже мой!
— Да, навярно същото е казал и старият Уодли. Аз си спомням неговия вопъл пред събранието, който започваше така: „В петдесетгодишната ми практика на научно общуване…“ Това съвсем съсипа стареца.
— Нещо друго за Челинджър?
— Виж какво, аз съм бактериолог. Живея в един свят, който се вижда с микроскоп, увеличаващ деветстотин пъти. Не смея да твърдя, че мога да видя добре каквото и да било, което се забелязва с просто око. Стоя на стража на самата граница на познаваемото и се чувствувам не на мястото Си, когато напусна кабинета си и вляза в допир с такива големи, груби, непохватни същества като вас. Твърде съм безпристрастен, за да клюкарствувам, а все пак на някои научни вечери съм дочувал това-онова за Челинджър, защото той е един от онези, които никой не може да пренебрегне. Той е толкова умен, колкото те се стараят да изглеждат. Батерия, заредена със сила и жизненост, и в същото време — свадлив, зъл чудак, при това — безскрупулен. Стигнал дотам, че фалшифицирал някакви фотографии по южноамериканската афера.
— Казваш, че е чудак. В какво се изразява собствено неговото чудачество?
— В хиляди неща, но последното се отнася за Вайсман и „Еволюцията“. По този повод е изкарал ужасна кавга във Виена, ако не се лъжа.
— Не можеш ли да ми кажеш за какво точно?
— В момента не, но ние в службата имаме превода на протоколите. Искаш ли да дойдеш, за да ти ги покажа?
— Тъкмо това ми е нужно. Трябва да интервюирам този човек и ми е необходимо да го предразположа по някакъв начин. Наистина страшно мило е от твоя страна, че искаш да ми помогнеш. Ако не е много късно, да вървим още сега.
След половин час аз седях в редакцията на вестника зад един грамаден том, отворен на статията „Вайсман срещу Дарвин“ с подзаглавие „Бурни протести във Виена. Оживени прения.“ Тъй като научната ми подготовка не е твърде сериозна, нямах възможност да вникна в същината на спора, но беше очевидно, че английският професор се е държал много войнствено и е обидил дълбоко европейските си колеги. „Протести“, „Шум в залата“ и „Общо възмущение“ бяха първите три бележки в скоби, които привлякоха погледа ми. По-голямата част от материала щеше да бъде не по-малко разбираема за мен, ако беше написана на китайски.
— Не би ли могъл да ми го преведеш на английски? — примолих се жално на моя приятел.
— Та това е превод.
— Тогава по-добре да се опитам с оригинала.
— Безспорно, това е твърде сложно за непосветения.
— Да можех да намеря поне едно хубаво, съдържателно изречение, в което да личи някаква определена човешка мисъл. То би ми послужило. А, ето това ще влезе в работа. Струва ми се, че макар да не ми е съвсем ясно, почти го разбирам. Ще го препиша. Това ще бъде връзката ми със стария професор.
— Не бих ли могъл да ти помогна с нещо друго?
— О, да. Възнамерявам да му пиша. Ако ми разрешиш да съставя писмото тук и да използувам твоя адрес, това ще му придаде по-голяма тежест.
— Но този човек ще пристигне, ще вдигне скандал и ще изпотроши мебелите ни.
— Няма, няма. Ще видиш писмото. Уверявам те, че не ще има нищо предизвикателно.
— Е, добре. Сядай на бюрото ми. Там ще намериш хартия. Искам да цензурирам писмото, преди да го изпратиш.
Писмото ми костваше известен труд, но мисля, че излезе не много лошо. Прочетох го пред критичния бактериолог не без гордост от произведението си.