— Сега ще скочи! — казах аз и вдигнах ударника.
— Не стреляй! Не стреляй! — прошепна лорд Джон. — В такава тиха нощ изстрелът ще се чуе на няколко мили оттук. Пази го като последен коз.
— Ако се прехвърли през плета, с нас е свършено — каза Съмърли и се засмя нервно.
— Не, няма да го пуснем да се прехвърли — отсече лорд Джон, — но пазете куршумите си до края. Може би аз ще се справя с този приятел. Поне ще опитам.
Това беше най-смелата постъпка, която съм виждал. Той се наведе над огъня, издърпа един пламтящ клон и мигновено се плъзна през отвора, който беше направил в оградата. Чудовището се хвърли напред със страхотно ръмжене. Без да се колебае нито минута, лорд Джон го пресрещна с бързи, леки стъпки и тикна пламтящото дърво в муцуната му. За миг пред мен се мярна ужасна маска на гигантска жаба, пъпчива прокажена кожа и зинала, олигавена с кръв уста. В следващия момент храсталаците изпращяха и страшният ни гост изчезна.
— Бях сигурен, че няма да устои на огъня — каза със смях лорд Джон, като се върна при нас и хвърли клона в огъня.
— Не трябваше да рискувате! — в хор извикахме ние.
— Нямаше друга възможност. Ако чудовището се бе промъкнало сред нас, в бъркотията ние щяхме да се изпозастреляме един друг. Ако пък бяхме стреляли през плета и го бяхме ранили, то нямаше да закъснее да скочи върху ни — да оставим настрана това, че щяхме да се издадем. В крайна сметка мисля, че се измъкнахме леко. Що за звяр беше това?
Нашите учени мъже се спогледаха в недоумение.
— Лично аз не мога да го класифицирам със сигурност — каза Съмърли, като палеше лулата си от огъня.
— Като не желаете да се компрометирате, вие проявявате нужната научна сдържаност — обади се снизходително Челинджър. — Аз самият не бих могъл да кажа нищо повече от общата констатация, че по всяка вероятност тази нощ сме срещнали някакъв вид пещерен динозавър. Както ви казах и преди, аз очаквах, че е възможно на платото да съществува нещо такова.
— Не трябва да забравяме — отбеляза Съмърли, — че много праисторически форми не са достигнали до нас. Не би било разумно да смятаме, че можем да назовем всичко, което срещнем по пътя си.
— Точно така. Може би най-доброто, което можем да направим, е една груба класификация. Утре ще имаме някое ново доказателство, което ще ни помогне да я уточним. А сега засега не ни остава нищо друго, освен да възобновим прекъснатия си сън.
— Но не без часови! — заяви решително лорд Джон. — На такова място не можем да си позволим да рискуваме. За в бъдеще — двучасова смяна за всеки от нас.
— Тогава аз ще взема първата! Тъкмо ще имам време да изпуша лулата си — каза професор Съмърли и от този момент нататък ние нито веднъж не останахме без стража.
На сутринта веднага открихме откъде бе дошла ужасната врява, която ни вдигна накрак през нощта. Игуанодонтската поляна наподобяваше страшна касапница. Като видяхме локвите кръв и огромните късове месо, пръснати навред по зелената трева, помислихме, че тук са били убити много животни. Но когато разгледахме останките по-внимателно, открихме, че всички те принадлежат на едно от ония тромави чудовища, които видяхме предишния ден. Животното е било буквално разкъсано на части от някакво друго същество, може би не по-голямо, но много по-свирепо от него.
Нашите професори седяха и разпалено спореха, като проучваха едно след друго парчетата, по които личаха следи от свирепи зъби и огромни нокти.
— Не трябва да избързваме с нашите изводи — каза професор Челинджър, като държеше върху коляното си огромен къс белезникаво месо. — Признаците щяха да бъдат достатъчни, ако се касаеше за саблезъбия тигър, чиито следи откриват и сега в изображенията на нашите пещери, но съществото, което видяхме, несъмнено беше по-едро и имаше по-голямо сходство с влечугите. Лично аз бих го обявил за алозавър.
— Или мегалозавър — каза Съмърли.
— Точно така. Който и да е от по-големите хищни динозаври. Сред тях са всички най-ужасни представители на животинския свят, които някога са били проклятие на земята, а днес са гордост за всеки музей.
Челинджър се засмя гръмко на собственото си остроумие. Макар че нямаше особено чувство за хумор, той ревеше от задоволство и след най-плоската шега, стига тя да излизаше от неговата уста.
— Колкото по-малко шумим, толкова по-добре — напомни рязко лорд Джон. — Не знаем какво ни обкръжава. Ако същият този приятел се върне за закуската си и ни завари тук, едва ли ще има на какво да се смеем. Впрочем какъв е този белег върху кожата на игуанодонта?