И така, разговорът беше отложен. Но тази вечер на светлината на огъня и свещта беше изработена първата карта на Изгубения свят. Всички подробности, които набелязах грубо, когато бях на своята наблюдателна кула, сега намериха съответните си места. Моливът на Челинджър увисна над голямото бяло петно, което означаваше езерото.
— Как да го наречем? — попита той.
— Защо не използувате случая да увековечите собственото си име? — каза Съмърли с обичайната си хапливост.
— Надявам се, сър, че моето име ще се ползува с други, по-заслужени почести пред потомството — отвърна сурово Челинджър. — Всеки невежа може да остави безценното си име на поколенията, като им натрапи някоя планина или река. На мен такъв паметник не ми е нужен.
Жлъчно усмихнат, Съмърли вече се готвеше за нова атака, но лорд Джон побърза да се намеси.
— Име на това езеро, млади приятелю, трябва да дадеш ти — каза той. — Ти го видя пръв и, бога ми, ти имаш най-голямо право, ако решиш да напишеш върху него „Езеро Малоун“.
— Разбира се, нека нашият млад приятел да му даде име — подкрепи го Челинджър.
— Тогава — казах аз, като се изчервих — нека да се нарича езеро Глейдис.
— Не смятате ли, че названието Централно езеро би дало по-ясна представа за местоположението му? — подхвърли Съмърли.
— Предпочитам да се нарича езеро Глейдис.
Челинджър ме погледна съчувствено и поклати голямата си глава с ирония и укор.
— Момчетата са си момчета — каза той. — Нека бъде езеро Глейдис.
XII. В гората беше страшно
Както казах, а може и да не съм казал — напоследък паметта ми устройва лоши шеги, — аз пламнах от гордост, когато трима такива мъже, каквито са моите другари, ми благодариха, че съм спасил положението или поне много съм спомогнал за излизането ни от него. Тъй като бях младокът на групата не само на години, но и по опит, характер, знания и по всичко, което е нужно за един човек, още отначало останах в сянка. А сега започвах да добивам свое собствено място. Тази мисъл ме сгряваше. Уви, тя беше гордост, която предшествува падението! Още същата нощ тази искра на самодоволство, тази пораснала самоувереност щеше да ме доведе до най-страшното събитие в живота ми, завършило със сътресение, при мисълта за което сърцето ми се свива.
Ето как стана това: бях прекомерно възбуден от приключението на дървото и ми се струваше, че не ще мога да заспя. На пост бдеше Съмърли. Чудатата му ъглеста фигура се беше сгърбила над малкия ни огън, карабината лежеше върху колената му, а острата козя брадичка се поклащаше при всяко клюмване на уморената му глава. Лорд Джон спеше безшумно, завит с южноамериканското си одеяло, а Челинджър хъркаше така, че цялата гора ечеше. Пълната луна сияеше ярко, въздухът беше свеж и студен. Каква нощ за разходка! И тогава изведнъж ми хрумна: „Защо не?“ Ако се измъкна тихо, ако успея да стигна до централното езеро, ако преди закуската се върна с някои сведения за това място — нямаше ли в такъв случай да ме считат за още по-достоен съратник? И освен това, ако Съмърли удържи победа и ако се намери някакъв начин за оттегляне, ние ще се върнем в Лондон, след като сме разгадали централната тайна на платото, до която съм проникнал само аз, единствен в целия свят. Помислих си за Глейдис, която казваше: „Навред край нас има подвизи“. Сякаш отново чух нейните думи. Помислих си също за Макардъл. Какъв материал за три колони на вестника! Каква основа за кариера! В следващата голяма война бих могъл да се надявам на кореспондентско място. Грабнах една пушка — джобовете ми бяха пълни с патрони — и като разтворих трънливите храсти, които запречваха входа на нашата ограда, бързо се шмугнах навън. Последното, което видях, беше задрямалият Съмърли. Този безполезен часови продължаваше да клюма пред тлеещия огън като странна, навита кукла.
Не бях изминал и сто ярда и вече дълбоко се разкаях за необмислената си постъпка. Навярно съм казвал и преди в тази хроника, че твърде силното ми въображение ми пречи да бъда истински храбър, но че винаги много се страхувам да не ме помислят за страхлив. Тъкмо тази сила ме тикаше сега напред. Просто не бих могъл да се промъкна обратно в лагера, без да съм свършил нещо. Дори ако другарите ми не бяха забелязали моето отсъствие, дори ако не узнаеха никога за слабостта ми, в душата ми и тогава би останал един непоносим срам. И все пак аз изтръпнах при мисълта за положението, в което се озовах, и в този момент бих дал всичко, за да се отърва с достойнство от цялата тая работа.